Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Отдавна — прекъсна го Джон. — Какво намери за Другите?
— Намерих упоменаване за драконово стъкло. Горските чеда са давали всяка година по сто обсидианови ками на Нощния страж, през Героичния век. Другите идват, когато е студено, в това повечето разкази са единодушни. Или обратното, става студено, когато дойдат. Понякога се появяват по време на снежни бури и се стопяват, щом небето се Проясни. Крият се от слънчевата светлина и изникват нощем… или нощта пада, щом се появят те. Някои разкази споменават, че яздят трупове на мъртви животни. Мечки, вълчища, мамути, коне, все едно, стига животното да е мъртво. Онзи, дето уби Пол Дребосъка, яздеше умрял кон, тъй че тази част явно е вярна. Някои описания споменават и за гигантски ледени паяци също така. Не знам какво представляват те. Хората, които падат в бой срещу Другите, трябва да бъдат изгаряни, иначе мъртвите се вдигат отново като техни слуги.
— Всичко това го знаем. Въпросът е как можем да се бием с тях?
— Бронята на Другите е устойчива срещу повечето обикновени оръжия, ако може да се вярва на разказите — каза Сам, — а техните мечове са толкова студени, че кършат стоманата. Огънят обаче ги изпълва с ужас и са уязвими за обсидиан. — Спомни си за оня, срещу когото се бе озовал в гората на духовете, и как сякаш се стопи пред очите му, когато го намушка с камата от драконово стъкло, която Джон бе направил за него. — Намерих едно описание на Дългата нощ, в което се споменава как последният герой избивал Други с меч от драконова стомана. Уж не можели да устоят срещу нея.
— Драконова стомана ли? — Джон се намръщи. — Валирианска стомана?
— И аз веднага си помислих това.
— Значи ако убедя владетелите на Седемте кралства да ни дадат валирианските си мечове, и всичко е спасено? Колко му е. — Засмя се, но смехът му никак не беше весел. — Разбра ли кои са Другите, откъде идват, какво искат?
— Още не, милорд, но може би просто не съм чел подходящите книги. Има стотици, които още не съм погледнал. Дайте ми повечко време и ще намеря каквото може да се намери. — Нямаме повече време. — Гласът на Джон проавуча тъжно. — Трябва да си събереш вещите, Сам. Заминаваш с Джили.
— Заминавам? — В първия миг Сам не разбра. — Заминавам? Аз? До Източен страж ли, милорд? Или… закъде за…
— За Староград.
— Староград?! — почти изписука Сам. Рогов хълм беше близо до Староград. Вкъщи. Мисълта го замая. „Баща ми“.
— Емон също.
— Емон? Майстер Емон?! Но… той е на сто и две години, милорд, не може да… изпращате него и мен? Кой ще се грижи за гарваните? Ако са разболеят или наранят, кой ще…
— Клидас. Той служи при Емон от години.
— Клидас е само стюард и зрението му се влошава. Трябва ви майстер. Майстер Емон е толкова немощен, че едно пътуване по море… — Помисли си за Арбор и „Кралицата на Арбор“ и само дето не си глътна езика. — Може да… той е стар и…
— Животът му ще е подложен на риск. Знам го, Сам, но тук рискът е по-голям. Станис знае кой е Емон. Ако на червената жена наистина й трябва кралска кръв за заклинанията й…
— О! — Сам пребледня.
— Дареон ще се присъедини към вас в Източен страж. Надявам се песните му да спечелят някои хора за нас на юг. „Черната птица“ ще ви откара до Браавос. Оттам сами ще си уредите превоза до Староград. Ако още мислиш да обявиш бебето на Джили за твое копеле, изпрати я с детето в Рогов хълм. Ако не, Емон ще й намери място за слугиня в Цитаделата.
Мое к-к-копеле. — Вярно, беше го казал, но… „Всичката тази вода. Може да се удавя. Винаги потъват кораби, а есента е бурен сезон“. Джили обаче щеше да е с него, а бебето щеше да отрасте в безопасност. — Да, аз… майка ми и сестра ми ще помогнат на Джили с детето. — „Мога да пратя писмо, няма нужда сам да ходя в Рогов хълм“. — Дареон може да я отведе до Староград не по-зле от мен. Аз… упражнявам се в стрелбата всеки следобед с Ълмър, както заповядахте… е, освен когато съм в подземията, но вие ми казахте да търся за Другите. От лъка раменете ме заболяват и ми излизат мехури на пръстите. — Показа на Джон един, който се беше спукал. — Но продължавам да се упражнявам. Вече улучвам по-често мишената, но още съм си най-лошият стрелец, който някога е изпъвал лък. Разказите на Ълмър ми харесват обаче. Някой трябва да ги запише и да ги сложи в книга.