Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Да, наистина е той — и госпожа Фокс!
— Разбира се!
Двамата се обръщат едновременно към Уилям и му се покланят извънредно сериозно.
— Моля да ни извиниш, Бил.
— Да, искаме да отидем и да поизтормозим Хенри.
— Имате благословията ми — усмихва се злорадо Уилям.
— Разбираш ли, той ни избягва — бяга от нас като от чума, откакто… е, как да кажа…
— Откакто персоналният му ангел-хранител кацна на крайчеца на леглото му.
— Именно. Което ще рече, че трябва да побързаме, преди да ни е видял и да е избягал.
— Не би могъл да тича, докато госпожа Фокс е с него. Тя ще се просне мъртва на земята! Нямат никакъв шанс, казвам ти.
— До скоро, Уили.
И двамата се отдалечават забързано в преследване на жертвите си. Всъщност дори започват да тичат, и то толкова бързо, независимо от официалните си одежди, че трябва да разперват ръце, за да не губят равновесие, като очевидно не дават пет пари какво впечатление правят — дори пухтят преувеличено, което явно ги забавлява. Зад себе си оставят дълга следа от утъпкана мокра трева — и един зашеметен Уилям Ракъм.
Това е открай време обичай на Бодли и Ашуел — да връхлитат, да повеждат разговор, и да го прекъсват също така внезапно — така че, за да се чувстваш спокоен редом с тях, трябва да връхлиташ и отлиташ по същия начин. Уилям ги проследява с поглед как препускат из парка и чувства как бремето на потиснатостта отново притиска тила му. Загубил е собствената си невъзмутимост и потенциал за такива забавления, тъй като прекалено дълго не ги е практикувал — нито този шеговит маниер, нито този вид ексхибиционизъм. Би ли могъл дори да тича толкова бързо, колкото приятелите си? Има чувството, че наблюдава собственото си, по-младо тяло да препуска из парка, собствената си младост, която го напуска тичешком.
Дали да скочи и да ги последва? Не, късно е вече. Не може да ги настигне. Те са се превърнали в тъмни силуети, прелитащи по светлия хоризонт. Уилям се отпуска обратно на пейката блатото на мислите му, размътено за кратко от Бодли и Ашуел, отново се успокоява и изпада в предишната неподвижност.
Най-много го измъчва съзнанието, че страданията му са излишни, като се има предвид размерът на фамилното състояние. Ако само баща му се съгласеше да продаде фирмата…
Но всичко това вече ви е познато. Най-разумно е да оставите Уилям насаме с мислите си за десетина минути. През това време, докато мозъкът му възстановява корицата от застояли мисловни водорасли, останалата част на тялото му преработва всичко, с което беше затрупан от сутринта — предложенията на мърлявата проститутка, малките французойки на Трафалгар Скуеър, разказите на Бодли и Ашуел за публични домове, раздразнението от начина, по който го ухажваха настоятелно и после го зарязаха, и (това е събитие от последния половин час) появата на безброй млади и красиви дами в парка „Сейнт Джеймс“.
Такава смес хваща бързо, няма спор. Когато бъде изцяло обзет от упоението, Уилям ще стане от пейката, за да тръгне натам, накъдето го водят страстите, по пътя, който накрая ще го отведе при Шугър.
Четири
Докато чакате Уилям да се размърда, не е необходимо да го зяпате неотклонно. Защо вместо това не поогледате някой от обектите на желанията му? Нали те затова са дошли в „Сейнт Джеймс“ — за да ги гледат.
Ако имате слабост към модата, сте избрали нелоша година за появата си тук. Историята се поддава на странни капризи по отношение на дамските тоалети — понякога ползва за еталон лебед, а в други случаи — пуйка. През тази година необичайно елегантната линия на дамските тоалети и прически, която започна да се оформя още в началото на седемдесетте години, е станала вездесъща — поне сред тези, които могат да си я позволят. Тази елегантност ще се задържи до времето, когато Уилям Ракъм ще бъде стар, много стар — и толкова уморен от красотата, че няма да го е грижа дали тя си отива невъзвратимо.
Дамите, които пристъпват гордо като лебеди през парка „Сейнт Джеймс“ в този слънчев ноемврийски ден, няма да бъдат принуждавани да променят особено линията на тоалетите си до самия край на века. Подходящи са за модели за някоя картина на Тисо (сензацията на седемдесетте), но биха вършили работа и на Мунк след двайсет години (макар че той сигурно би наложил някои дребни промени). Трябва да се стигне до една световна война, за да бъдат окончателно унищожени.
Не само роклите и прическите определят външния им вид. Те имат някакво излъчване, маниер, израз на скрит интелект, на чуждоземна надменност и загадъчна меланхолия. Дори в тези ранни, светли дни на новата мода, жените, които се плъзгат подобно на дриади по росните морави, облечени в новите си есенни рокли, имат някакъв тайнствен ореол — сякаш призовават преждевременно края на века. Образът на очарователния демон, който идва сякаш отвъд гроба си, приличен на привидение, вече започва да се очертава тук — въпреки факта, че повечето от тези жени са глуповати светски пеперудки, в чиито глави е невъзможно да се породи каквато и да било демонична мисъл. Призрачното им излъчване се дължи най-вече на прекалено стегнатите корсети. Толкова са затруднени да поемат необходимото количество кислород, че могат да бъдат назовани „ефирни“ най-вече защото дават вид, че гълтат разредения ефир на Еверест.