Аленото цвете и бялото

Уилям вече е бил принуден да намали броя на прислужниците си от девет на шестима; пътуванията в чужбина се превърнаха в част от невъзвратимото минало; ползването на наемни файтони може би още не е лукс за него, но вече не и нещо, което се разбира от само себе си. Уилям вече не подменя толкова бързо остарели и демодирани вещи; освен това мечтата да наеме прислужник от мъжки пол — което е най-сигурният еталон за просперитет — си остава само и единствено мечта.

Уилям се измъчва най-вече от съзнанието колко излишни са неговите страдания, като се вземе предвид размерът на фамилното имущество. Ако само баща му би се съгласил да продаде компанията — цялата, без остатък, би се получило такова несметно богатство, че цели поколения Ракъмови биха могли да се препитават само от него. Та за какво е работил старецът толкова години, ако не за това?

Желанието да правиш пари, при положение, че вече си направил предостатъчно, отвращава Уилям, който има подчертано социалистически наклонности. При това, ако Ракъм старши продаде всичко и инвестира получената сума, парите ще се умножават сами; натрупаният капитал може да се съхрани толкова дълго, че след време вече парите им да се възприемат от обществото като „старо състояние“. Ако пък старият не желае да продава заради някаква сантиментална привързаност към бизнеса, защо, защо тъкмо Уилям трябва да поеме бремето да го ръководи? Защо не си назначи някой кадърен доверен човек, избран от редиците на служещите в парфюмерийните фабрики?

Потънал в скръб, Уилям прибягва до един вид политическа философия, изобретена лично от него; схема, по която се надява един ден да бъде управлявано цялото общество в Англия (може би историята ще я нарече „ракъмизъм“?). Той си играе мислено с изграждането на тази теория в продължение на десетина години, но напоследък идеите му се избистриха — тя предполага унищожаването на това, което той нарича „неоправдани количества капитал“, като на негово място трябва да дойде така нареченото „изравняване на имотните състояния“. Което ще рече, че веднага след като един мъж е спечелил достатъчно голямо състояние, за да издържа непрекъснато своето домакинство (което по дефиниция е десетчленно семейство с не повече от десет души прислуга), на него трябва да му се забранява да трупа повече пари. Трябва да се забранят спекулативните инвестиции — в аржентински златни мини и тем подобни; вместо това трябва да се инвестира по малко в солидни и сериозни концерни и инвестициите да са под правителствен контрол — това ще гарантира равномерна, макар и не сензационна, възвръщаемост на инвестициите. Всякакви имуществени излишъци, вливащи се в личното състояние на най-богатите хора, ще бъдат пренасочвани в обществената хазна, за да бъдат разпределяни сред не толкова преуспелите членове на обществото — бедните и бездомните.