Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Когато систематизираме резултатите, смятаме да разговаряме с някои висши духовници — или поне да си кореспондираме с тях — и да вземем и тяхното мнение. Искаме на всички да стане ясно, че става дума за обективно научно изследване, което не възразява срещу коментари или критики от страна на… ъъъ… жертвите.
— Решени сме да проучим нещата докрай — Бодли забива бастуна яростно в мократа земя.
— Имаме някои фантастични находки — продължава Ашуел. — Напълно побъркани хора. Разговаряхме например с един свещеник от Бат (беше ми много приятно да видя Бат отново, бирата там е чудесна) — та този свещеник ни каза, че редовно се моли местната кръчма да изгори.
— Или „да бъде изтрита по друг начин от лицето на земята“.
— Смятал, че Бог изчаква подходящия момент.
— И беше напълно уверен в крайния успех.
— Молел се за това вече три години — всяка вечер!
Двамата мъже тупват по земята с бастуните си в пристъп на саркастичен възторг.
— Мислите ли — пита Уилям, — че има и най-слаба възможност да намерите издател за такова нещо?
Настроението му значително се е подобрило, той вече е почти изкушен, но се счита длъжен, с риск да им развали удоволствието, да изтъкне суровата житейска истина. Бодли и Ашуел само се споглеждат с хитра усмивка.
— О, несъмнено. В наши дни има направо отчаяно търсене на книги, които унищожават самата тъкан на обществото.
— Това се отнася и до белетристиката — Ашуел смигва подчертано на Уилям. — Имай го предвид, ако решиш да напишеш някой роман.
— Не, честно казано, Бил, ти наистина трябва да излизаш по-често. Вече толкова време не сме те срещали по нашите места.
— Човек трябва да поддържа лошата си репутация, нали знаеш.
— Да бъде в течение.
— Да не се оставя да бъде смутен от хода на времето.
— Какво искаш да кажеш? — пита стреснато Уилям. Злощастната нова прическа разкрива преждевременно посребрели кичури сред златните къдрици, затова той реагира крайно болезнено всеки път, когато стане дума за напреднала възраст.
— Говоря за младите момичета, Уилям. Времето си казва думата. Не могат да приличат вечно на току-що узрял плод, нали знаеш. Понякога им стига само половин година. Мога да кажа, че ти вече успя да пропуснеш някои момичета, които се превърнаха в легенда, Уилям — в легенда.
— Само един пример — Луси Фицрой.
— О, да, Боже всемогъщи — да!
Двамата мъже скачат едновременно от пейката, сякаш по предварително уговорен сигнал.
— Луси Фицрой — започва Ашуел с маниера на конферансие от мюзикхол, — беше от новите момичета в заведението на мадам Джорджина на Финчли Роуд. Там не си поплюват с камшиците. — За илюстрация той се шибва здраво няколко пъти с бастуна през прасците. — Ставай, жалка плът! Лягай! Ставай! Лягай!
— По-кротко, Ашуел — Бодли стиска приятеля си за лакътя. — Не забравяй, че само лордската титла придава известна изисканост на накуцването.
— Е, както вероятно знаеш, ние с Бодли надникваме от време на време при мадам Джорджина, за да проверим що за момичета размахват камшиците. Та в края на миналата година попаднахме на едно момиче, което беше пълен шемет — мадам ни я представи като Луси Фицрой, незаконна дъщеря на лорд Фицрой, което означавало, че ездата й била в кръвта.
Разбира се, всичко това най-вероятно са измислици, но самото момиче като че ли им вярваше. Четиринайсетгодишна, с гладка и стегната плът като на бебе, горда като дявол. Ходеше облечена в костюми за езда и те дяволски й отиваха — слизаше по стълбите така — малко настрани, първо единият ботуш, после другият. Винаги държеше много къса и много опасна на вид нагайка, а по бузите й пламтяха алени петна — и мога да се закълна, че това не беше руж. Мадам Джорджина разправяше, че когато й изпратела клиент, момичето се появявало на площадката и чакало там, а когато нещастният глупак отидел близо до нея, го шибвала с нагайката през лицето, посочвала към леглото и казвала…
— Божичко! — възкликва Ашуел, който неволно е погледнал в посоката, в която Бодли е насочил бастуна си. — Боже всемогъщи! Я вижте кой идва насам! Той засенчва очи с длан и се взира съсредоточено някъде към другия край на парка. Бодли застава до него и повтаря позата му.
— Това е Хенри — съобщава той доволно.