Вещици тризначки - Сексът и вещицата ясновидка
- Автор: Блеър Анет
- Серия: Вещици тризначки #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: България свят
- Переводчик: фен превод
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вещици тризначки - Сексът и вещицата ясновидка». Краткое содержание книги:
уморена. – Тя се сгуши в мекото му легло и се обърна на една страна с лице към него,
докато мъркащите й аксесоари се наместваха. Затвори очи. – Лека.
- Видя задника ми след половин ден – промърмори той.
- Кофти късмет.
Пакстън се отправи като мързелива пантера обратно към походното си легло.
- Така и не отговори на въпроса ми.
- Направих го.
- Пропусна един. Ти фокус-мокус вещица ли си?
- Виж, малко съм уморена. Утре ще те превърна в жаба, става ли?
* Пикти е римското наименование на древното племе, населяващо в миналото цялата територия, а днес
северозападните части на Шотландия. Няма много запазена информация и факти за този древен народ.
Пиктите са местни предкелтски племена, колонизирани от скотите. Известно е, че воините на пиктите
имали традиция да изрисуват телата си в синьо с екстракт от сърпица преди битка. Също така се знае за
това, че имали матриархална обществена подредба.
- Защо би поискала да го направиш?
Тя седна.
- О, не знам. В знак на признателност за великолепния апартамент, може би?
Забавното е, че когато те попитах за детайли, никога не се бях съмнявала в това, че
има стени! Имаш защитни стени навсякъде около себе си, но нямаш нито една около
леглото си. Какво говори това за теб?
- Стени. Вярно. – Пакстън се прозя. – Лека.
- Глиган – обвини го тя, намести се и затвори очи, макар че й бе трудно да заспи в
чуждо легло с жив, зрял мъж в другия край на стаята. А ароматът му така се бе пропил
в постелята, че някои от чувствените му фантазии се промъкваха в ума й без да е нужно
да чете мислите му. Може би трябваше да пробва да брои… глигани.
- Ааахх! Ауч! Атакуващи котки!
Хармъни отвори едно око. Тайгърстар стоеше на гърдите на Пакстън, взирайки се
надолу към него, ноктите й се забиваха в плътта му.
- Хармъни? – повика леко Пакстън. – Хармъни? – прошепна той.
Всеки път, когато проговореше, тя знаеше, че Тайгърстар забива ноктите си.
- Трябва да си горд – каза най-накрая Хармъни. – Харесва те. Не е била толкова
дружелюбна, откакто се влюби в шотландския ми зет. Тази котка си пада по добре
изглеждащи мъже. Ще ми се да имах камера. Би станало страхотна сцена за комикс.
- Помощ – прошепна той.
- Добре де. Със стени или без, ако се отпуснеш, Стар ще си прибере ноктите.
- И за теб ли се отнася? Ауч!
Пакстън отпусна глава на възглавницата и видимо си пое въздух. Вдишване-
издишване, вдишване-издишване, той дишаше. Хармъни го видя да се отпуска.
Неизбежно, той въздъхна от облекчение.
- Стана. Предполагам, че познаваш домашния си любимец.
- Не е моя. Тя е на сестра ми Вики и няма да те нарани. В безопасност си, но не
мога да кажа същото за популацията на мишки в замъка.
- Не мърда – каза Пакстън – и очите й светят в тъмното, и са в два различни цвята.
Плаши ме. Цяла нощ ли ще ме гледа изотгоре?
- Мне, скоро ще трябва да нахрани шапката и маншона ми.
Сякаш Тайгърстар чу, тя скочи от Пакстън.
Той въздъхна с видимо облекчение.
- Вещиците използват котки за заклинанията, нали? Тайгърстар може ли да ме
превърне в жаба или по-лошо – в мишка, когато ме гледа с този неин светещ поглед?
Или бъркам приказките?
- Магьосничеството не е приказка.
- Вярно. Съжалявам.
Едно по едно Тайгърстар взе котенцата си и скочи от леглото й, за да отиде и да
ги остави върху гърдите на Пакстън.
- Ъ, да не би да си мисли, че ще ги храни върху… мда, така мисли.
Хармъни наистина, наистина много се постара да не се засмее.
- Трябва да си удобен и Стар трябва много да те обича.
- Аз… мисля, че ще построя отделна стая за вас петимата.
- Вчера щях да го помисля за добра идея. – Хармъни повдигна глава, за да я
отпусне на ръката си. – Но сега си мисля, че тук е уютно. Освен това сме двама срещу
“ти знаеш кого”, както ти каза.
- Не можем ли да казваме името й?
- Съществуващите стени имат уши – отвърна Хармъни. – Това е достатъчно.
Пакстън простена, това беше последното, което Хармъни помнеше, докато
петнадесет минути по-късно, или поне така изглеждаше, бе събудена от звука на
множество моторни лодки. После чу шегуващите се строителни работници да
приближават към замъка.
- Колко е часът? – попита тя.
- Грр, мрън, тръш – каза Пакстън, вече седейки на ръба на походното си легло,
търкайки ръце по мустаците си, изглеждайки гушкав и сънлив, само за целувки.
- А, ранобудник – каза тя. – Изглеждаш ужасно.