Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Тя поздрави домакина на къщата с нежна почтителност и се здрависа плахо, но любезно с майор Добин, който, както инстинктът й веднага подсказа, беше неин неприятел и бе приказвал против нея. Шумът и тропотът от пристигането й доведоха Амелия от нейната стая. Еми прегърна гостенката си с най-голяма топлота и не обърна никакво внимание на майора, като само му хвърли ядосан поглед — най-несправедливия и презрителен поглед, който бе отправян от клетата малка жена през целия й живот. Но тя си имаше собствени причини за това и беше твърдо решила да му се сърди. И Добин, възмутен от тази несправедливост, но без да се чувствува победен, си излезе, като се поклони със също тъй надменен поклон, какъвто беше и презрителният реверанс, с който малката жена бе благоволила да му каже сбогом.
След като той си отиде, Еми се показа особено оживена и мила към Ребека, шеташе насам-натам из жилището и настани гостенката си в определената за нея стая с такова усърдие и пъргавина, каквито нашата кротка малка приятелка рядко проявяваше. Но когато се върши нещо несправедливо, и то от слаби хора, най-добре е това да се направи бързо; и Еми си мислеше, че показва голяма твърдост и истинско зачитане към паметта на капитан Озбърн с това си държане.
На обед Джорджи се прибра от увеселенията и видя на масата сложени четири прибора както обикновено; но едно от местата вместо от майор Добин бе заето от една дама.
— Я виж! Къде е Доб? — запита младият джентълмен с обичайната си краткост в изразите.
— Предполагам, че майор Добин ще обядва навън — каза майка му. И като привлече момчето към себе си, тя го целуна много пъти, отмахна косата му от челото и го представи на мисис Кроли. — Това е моето момче, Ребека — каза мисис Озбърн, все едно, че казваше: «Нима в света има някой друг, подобен на него?» Беки го погледна с възхищение и стисна с обич ръката му.
— Милото момченце — каза тя, — то е също като… — Вълнение задуши по-нататъшните й думи, но Амелия разбра какво искаше да каже приятелката й и знаеше, че Ребека мисли за собственото си мило момченце. Обаче присъствието на обичната й Амелия утеши мисис Кроли и тя изяде обеда си с голяма охота.
По време на обеда тя имаше твърде голяма възможност да говори и Джорджи я гледаше и слушаше любопитно. При поднасянето на десерта Еми излезе да види нещо във връзка с домакинството. Джоз се беше отпуснал в голямото си кресло и дремеше над вестника, а Джорджи и гостенката седяха близо един до друг. След като я изгледа продължително няколко пъти, той най-после остави клещите за чупене на орехи.
— Я виж ти! — възкликна Джорджи.
— Какао да видя? — запита Беки, като се засмя.
— Вие сте дамата с маската, която видях снощи пред игралната маса.
— Шт, хитро малко създание! — каза Беки, като взе ръката му и я целуна. — И вуйчо ти беше там, но мамичка не трябва да узнае това.
— О, не, не, в никакъв случай — отвърна малкият джентълмен.
— Виж какви добри приятели станахме вече! — каза Беки на Амелия, която току-що беше влязла в стаята; и трябва да се признае, че мисис Озбърн бе въвела в дома си много подходяща и симпатична гостенка.
Уилям, обхванат от силно възмущение, макар и още да не знаеше каква друга несправедливост го чака, тръгна да се разхожда неспокойно из града, докато срещна случайно Тейпуърм, секретаря на легацията, който го покани на обед. Докато разискваха за менюто, той намери случай да запита дипломата дали знае нещо за някоя си мисис Родън Кроли, за която той чул, че била вдигнала доста шум в Лондон, и тогава Тейпуърм, който, разбира се, знаеше всички лондонски клюки и освен това беше роднина на лейди Гонт, разправи на смаяния майор такива неща за Беки и съпруга й, които удивиха събеседника му и доставиха всички подробности на настоящия разказ, тъй като тази именно беше масата, на която авторът има щастието да чуе историята. Тъфто, Стейн, семейство Кроли и техният живот — всичко свързано с Беки и нейното минало бе разправено от жлъчния дипломат. Той знаеше всичко — и повече от всичко — из живота на обществото. С една дума, той направи най-удивителни разкрития пред простодушничкия майор. Когато Добин каза, че мисис Озбърн и мистър Седли са я взели в дома си, мистър Тейпуърм избухна в силен смях, който шокира майора, и запита дали няма да е по-добре, ако те поканят неколцина от обитателите на затвора, с бръснати глави и жълти жакети, които метат улиците на Пъмперникъл, оковани по двама във вериги, за да служат за възпитатели на онова хлапе Джорджи.