Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Искаш ли аз да се заема? — попита го Джон.
— Това е моя работа, приятел. — Динг отново провери дали светкавицата се е заредила, след което обърса лицето си. Стисна юмруци, за да спре лекото треперене, което забеляза, изпитвайки едновременно срам и облекчение от появата му. Широко разредените сигнални светлини го подсетиха, че вижда нова мишена. Той служеше на родината си, както те служеха на своята, това бе всичко. Хрумна му, че щеше да е по-добре да го правеше с подходящо оръжие. Блуждаещият му ум предположи, че хората, предпочитащи саби, са си помислили същото, когато са се сблъскали с появата на мускетите. Чавес разтърси глава за последен път, за да я проясни, и насочи светкавицата си през отворения прозорец, като се отдръпваше назад от него, докато прицелът му не попадна точно върху приближаващия се самолет. Предните прозорци бяха покрити, за да не могат хората отвън да видят проблясването, но той не искаше да поема повече рискове, отколкото се налагаше…
… ето…
… сега…
Чавес натисна отново бутона и сребристата алуминиева обшивка около пилотската кабина на самолета пак блесна ярко, само за около секунда. Вляво от себе си чуваше пиукащия вой на пожарни коли, несъмнено отправящи се към мястото на първата катастрофа. „Не приличат на пожарните сирени у нас“ — помисли си без връзка той. Вторият Е-767 първоначално не направи нищо и за миг Динг се чудеше дали е направил всичко както трябва. После носът се килна надолу, но самолетът изобщо не се отклони. Просто увеличи бързината, с която се спускаше. Хрумна му, че можеше да се забие в хотелската им стая. Бе прекалено късно да бягат и Бог може би щеше да го накаже за това, че уби петдесет човека. Той поклати глава и демонтира светкавицата, а сетне зачака, намерил утеха в съсредоточаването върху тази механична задача.
Кларк също го видя и разбра, че няма смисъл да се втурват навън от стаята. Сега самолетът би трябвало да пламне… и вероятно пилотът си мислеше същото. Носът се вдигна и продуктът на „Боинг“ изрева може би на десет метра от покрива на хотела. Джон се премести до страничните прозорци и забеляза как краят на крилото минава над него и се завърта. Самолетът започна да се издига, или по-скоро се опита вероятно с цел обратен завой, обаче не му достигна мощност и той блокира над средата на пистата и на около сто и петдесет метра от земята, при което се килна към лявото крило и след спираловидно падане образува поредното огнено кълбо. Нито един от двамата агенти не благодари на Бога за избавлението, което така или иначе сигурно не заслужаваха.
— Прибери светкавицата и си вземи фотоапарата — заповяда Кларк.
— Защо?
— Ние сме журналисти, забрави ли? — каза той този път на руски.
Ръцете на Динг трепереха достатъчно силно, за да срещне трудности при разглобяването на светкавицата, но Джон не си помръдна пръста да му помогне. На всеки му трябваше малко време, за да превъзмогне този вид чувства. В края на краищата не бяха убили злодеи, заслужаващи да умрат. Отнеха живота на хора, неразличаващи се по нищо от тях и обрекли се на смърт чрез клетвите си да служат на човек, който не заслужаваше предаността им. Чавес най-сетне измъкна един фотоапарат, избра стомилиметров обектив за своя „Никон“ F-5 и последва шефа си навън. Малкото фоайе на хотела вече гъмжеше от хора, почти всичките японци. „Клерк“ и „Чехов“ минаха директно между тях и се затичаха през магистралата към оградата, заобикаляща летището, откъдето започнаха да снимат. Бъркотията беше достатъчно голяма, че да минат цели десет минути, преди да се появи полицай.
— Какво правите! — По-скоро обвинение, отколкото въпрос.
— Ние сме репортери — обясни „Клерк“ и подаде документите си.
— Спрете веднага това! — нареди им ченгето.
— Нарушаваме ли някакъв закон? Бяхме в хотела оттатък пътя, когато стана всичко. — Иван Сергеевич се обърна и се взря в японеца. След кратка пауза рече: — О! Да не би американците да са ви нападнали? Искате ли филма ни?
— Да! — каза служителят на реда, осъзнал се внезапно. Той протегна ръка, благодарен за моменталното им съдействие към официалната власт, която представляваше.
— Евгений, дай веднага филма си на човека.
„Чехов“ пренави филмчето и като го извади, го подаде на непознатия.
— Моля ви, върнете се в хотела. Ще ви потърсим, ако ни потрябвате.
„Сигурен съм, че ще го направите.“
— Четиристотин и шестнадесета стая — уведоми го Кларк. — Наистина ужасно! Дали има оцелели?