Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Кой живее там?
— Не зная. — „Защо не може този тип просто да се махне?“
Вечерта останалите американци вече бяха станали и се раздвижваха. С непонятно чорлава коса, неприличащи изобщо на войници, те започнаха да тичат по границите на главната писта. Няколко руснаци се присъединиха и се почна нещо като надбягване, тъй като двете групи тичаха под строй. Започналото в приятелски тон състезание скоро се ожесточи. Бързо стана ясно, че американците съставляваха елитна войска, непривикнала да я превъзхождат в каквото и да било, в замяна на което руснаците имаха самочувствието на домакини и бяха по-приспособени към климата. „Спецотряд“ скоро шепнеха руснаците задъхано и тъй като се намираха в скучна база с несантиментален командир, бяха в достатъчно добра форма и след десет километра се държаха на ниво. След това двете групи се смесиха за достатъчно време, та да осъзнаят, че езиковите прегради спъваха разговора, въпреки че напрегнатостта на посетителите им се долавяше съвсем ясно и без думи.
— Странни неща — рече Чавес.
— Просто имаме късмет, че са избрали това място. — Джон си помисли, че всичко пак опираше до сигурността. По същия принцип изтребителите и бомбардировачите в Пърл Харбър бяха скупчени заедно, за да се предотврати саботаж или друга подобна глупост, дължаща се на лоша преценка на разузнаването. Друг възможен фактор беше удобството да се поддържа само едно място, ала първоначално те не са били разпределени в тази база и затова хангарите не бяха достатъчно големи. В резултат на това шест самолета Е-767 стояха направо на открито на три километра разстояние и лесно можеха да бъдат разпознати по странната им форма. Нещо повече: страната беше твърде пренаселена, за да бъде базата напълно изолирана. Същите фактори, поради които градовете се разполагаха на равни места, налагаха и летищата да бъдат там, но градовете се бяха разраснали първи. Наоколо гъмжеше от сгради за леката промишленост и, общо взето, правоъгълната въздушна база я опасваха магистрали от всички страни. Следващият логичен ход бе да разберат по дърветата посоката на вятъра. Северозападен вятър. Приземяващите се самолети щяха да идват от югоизток. След като вече знаеха това, трябваше да си намерят висок и сигурен пост.
Сега вече използваха всичко. Нискоорбитните разузнавателни спътници също събираха сигнали, определяйки патрулните координати на разузнавателните самолети — не толкова точно, колкото можеха да го направят самолетите за електромагнитно разузнаване, ала далеч по-безопасно. Следващата стъпка щеше да е включването на подводници в операцията, но някой ги предупреди, че това можеше да отнеме време. Нямаха кой знае колко подводници, а онези, които им бяха останали, си имаха работа. Не че правеха откритие. Електронният военен потенциал укрепваше и макар не всичко, което специалистите по електромагнитно разузнаване откриваха, да беше хубаво, те поне получаваха данните, по които хората от оперативния отдел можеха да съставят някакъв план. Засега бяха проследени с точност постоянните траектории, използвани от трите обикалящи в кръг Е-767. Ден след ден те като че ли оставаха сравнително непроменени. Незначителните ежедневни отклонения можеха да се дължат както на местните ветрове, така и на какво ли не, затова бе необходимо те да изпращат информацията до своите центрове за ръководене на въздушното движение. А това също бе добра новина.
Средно скъпият хотел беше повече, отколкото можеха обикновено да си позволят, но въпреки всичко той се намираше точно под пътя за писта тридесет две, вляво на съседната военновъздушна база. „Шумът вероятно е толкова нормален за страната, че хората просто го пресяват“ — помисли си Чавес, като си спомни непрестанната улична врява около хотелчето им в Токио. Администраторът ги увери, че в задната част е по-хубаво, обаче не можа да им предложи нищо по-добро от ъглова стая. Истински дразнещият шум се усещаше в предната част на хотела: пистата свършваше само на половин километър от входната врата. Излитанията бяха тези, които наистина разклащаха всичко. При кацанията можеше да се спи далеч по-лесно.
— Не съм сигурен дали ми харесва — подхвърли Динг, когато стигнаха до стаята.
— Кой е казал, че трябва да ни харесва? — Джон премести един стол до прозореца и пое първото дежурство.
— Това е, като да извършиш убийство, Джон.
— Да, сигурно е така. — Гадното бе, че Динг имаше право, ала някой друг беше казал, че не е така, и само това имаше значение. Донякъде.