Дълг на честта

Яркостта на сино-бялата светлина изгори очите на пилота. Усещането бе като да гледаш право в слънцето, само че по-лошо, и болката го накара да вдигне ръце от контролните лостове към лицето си, докато крещеше в слушалките си. Вторият пилот гледаше встрани от блясъка, обаче светлината привлича човешкото око, особено в тъмнината, и умът му не успя да предотврати напълно нормалната реакция. Двамата авиатори бяха заслепени от болка, а самолетът им се намираше на двеста и петдесет метра от земята и на километър и половина от началото на пистата. И двамата бяха висококвалифицирани мъже, също и изключително опитни. С все още затворени поради болката очи летецът затърси щурвала и се опита да го изправи. Вторият пилот направи абсолютно същото, ала движенията им не бяха синхронизирани и след миг те се бореха един с друг вместо със самолета. Освен това и двамата бяха напълно лишени от видими ориентири, а внезапната дезориентация предизвика у всеки от тях световъртеж, който, естествено, се различаваше от този на другия. Единият летец смяташе, че самолетът е променил курса си в една посока, докато другият се мъчеше да докопа контролните лостове, за да внесе различна корекция; същевременно под тях имаше само двеста и петдесет метра, нямаше време да решат кой е прав, а боричкането за щурвала означаваше единствено, че когато по-силният спечелеше контрола, усилията му обричаха всички на смърт. Самолетът Е-767 се завъртя с деветдесет градуса надясно и се насочи на север към някакви празни индустриални сгради, като продължаваше да пада бързо. Диспечерите от контролната кула викаха по радиостанцията, ала авиаторите дори не чуваха предупрежденията им. За последно пилотът посегна към бутона за обратен завой в отчаяния си опит да върне самолета благополучно в небето. Едва беше успял да го напипа, когато след секунда сетивата му подсказаха, че животът му е приключил. Последната му мисъл бе, че над родината им пак е избухнала атомна бомба.