Шантарам

— Ако не бяха те… щяхме да поемем на изток, към границата, направо към границата. Заради… заради гордостта му, разбирате ли?

Вдигнах глава и се спогледахме с Халед и Махмуд. Халед се взря в очите ми, но после бързо се извърна и впери поглед в умиращия си приятел. Махмуд не вдигна глава; и двамата кимнахме — жест, толкова неуловим, че наблюдател не би забелязал, но и двамата разбирахме какво признаваме и за какво се договаряме с това кимване. Вярно беше. Гордостта бе докарала този голям човек до края му. И макар че за друг би изглеждало странно, едва тогава, когато проумях гордостта в неговата гибел, аз наистина приех, че Кадербай вече го няма, и почувствах празнината, зейнала след смъртта му.

Ахмед продължи да говори. Той ни каза името на селото си и ни обясни как да стигнем до него от най-близкия голям град. Разказа ни за майка си и баща си, за сестрите и братята си. Искаше да им съобщим, че докато е умирал, е мислел за тях. И да, този храбър и засмян алжирец, който вечно сякаш търсеше някой приятел сред тълпа непознати, наистина умря с майчината си обич на уста. И заедно с последния му дъх се отрони и името на Бога.

Докато Ахмед умираше, не смеехме да помръднем и бяхме премръзнали до кости. Други мъже се заеха да почистят тялото му, както изискваха обредите на мюсюлманското погребение. Тримата с Халед и Махмуд отидохме при Назир. Той не беше ранен, но беше така смазан от изтощение, че в съня си приличаше на човек, изпаднал в кома. Устата му зееше, а под полупритворените му клепки се виждаше бялото на очите. Беше се стоплил и се съвземаше от изпитанията. Оставихме го и огледахме тялото на нашия мъртъв Хан.

Един-единствен куршум бе пронизал Кадер под ребрата и явно бе стигнал сърцето. Изходна рана нямаше, но лявата страна на гърдите му беше посиняла и цялата в съсирена кръв. През онези години куршумите, с които стреляше руският АК-47, бяха с кух връх. Задният край на стоманената сърцевина беше по-тежък и го караше да се върти и премята. Куршумът не просто пронизваше тялото, а разкъсваше всичко по пътя си. Международното право е забранило подобен тип муниции, но почти всички афганци, убити в битка, носеха ужасните рани от именно тези жестоки куршуми. Нашият Хан — също. Куршумът беше разкъсал тялото му отвътре. От зеещата рана с разпокъсани краища през гърдите му тръгваше линия от отоци, която завършваше със синьо-черен лотос над сърцето му.

Знаехме, че Назир би искал сам да приготви тялото на Кадербай за погребение, затова увихме Хана в одеяла и го положихме в плитка яма, издълбана в снега до входа на пещерите. Тъкмо бяхме приключили, когато някакво бълбукащо, пърпорящо изсвирване ни накара да се изправим на крака. Спогледахме се, уплашени и объркани, и тогава яростен взрив разтресе земята под нас с оранжев проблясък и мръсносив дим. Снарядът беше паднал на повече от сто метра в далечния край на площадката, но въздухът наоколо се насити с миризма и дим. После избухна втори снаряд; и трети. Втурнахме се към входа на пещерата и се метнахме в гърчещия се октопод от мъже, стигнали там преди нас. Ръце, крака и глави се блъскаха, докато приклякахме ужасени, а минохвъргачките разравяха каменистата земя навън, все едно бе папиемаше.