Шантарам

— Разкажи ми за Сапна. — Ето, изказах го открито, моя най-съкровен страх, свързан с него и моята близост с него. — И това ли беше твое дело?

— Аз не съм Сапна. Но отговорността за извършените от него убийства наистина ляга върху мен. Сапна убиваше заради мен — за тази кауза. И ако искаш да знаеш истината — аз наистина имах полза от кървавите му дела. Заради Сапна, заради неговото съществуване и заради страха от него и защото се заклех да го намеря и да го спра, политиците и полицията ми позволиха да докарам пушки и други оръжия от Бомбай през Карачи и Кета тук, за тази война. Кръвта, пролята от Сапна, наистина смаза нашите колелета. И пак бих го направил. Пак бих използвал убийствата, извършени от Сапна, и бих извършил и още убийства със собствените си ръце, ако това ще помогне на нашата кауза. Ние имаме кауза, Лин, всички ние, които сме тук. Ние се борим и живеем, и сигурно ще умрем за тази кауза. Ако спечелим тази борба, ние ще променим цялата история, вовеки, от този миг и от това място, и с тези битки. Това е нашата кауза — да променим целия свят. Каква е твоята кауза? Каква е твоята кауза, Лин?

Толкова бях премръзнал, когато първите снежинки се завъртяха около нас, че треперех, тресях се и не можех да спра да тракам със зъби.

— Ами… ами мадам Жу… когато Карла ме накара да се престоря на американец. Твоя идея ли беше? Твой ли беше планът?

— Не. Карла води своя лична война с Жу и си имаше собствени основания. Но аз одобрих плана й да те използва, за да измъкне приятелката си от Двореца. Исках да те видя дали ще се справиш. Още тогава си мислех, че един ден ти ще си моят американец в Афганистан. И ти се справи добре, Лин. Малцина могат да се справят толкова добре срещу Жу в собствения й Дворец.

— Още едно нещо за последно, Кадер — заекнах. — Когато попаднах в затвора… Ти имаше ли нещо общо с това?

Настана тежко мълчание, смъртоносното, задъхано мълчание, което попива в паметта по-дълбоко и от най-острия звук.

— Не — отвърна той най-сетне. — Но истината е, че аз можех да те измъкна оттам още след първата седмица, ако решах. Разбрах почти веднага. И да ти помогна беше в моята власт, но не ти помогнах. Можех, но не го направих.

Погледнах Назир и Ахмед Заде. Те ме гледаха спокойно. Погледът ми се плъзна към Халед Ансари. Той се взря в очите ми с болезнена, сърдита и дръзка гримаса, която изпъна цялото му лице към назъбения белег, който го разрязваше.

Всички те знаеха. Всички знаеха, че Кадер ме е оставил вътре. Но в това нямаше нищо лошо. Кадер не ми дължеше нищо. Не той ме беше вкарал там. Не беше длъжен да ме изкара. А той в края на краищата ме изкара — изкара ме от затвора и наистина ми спаси живота. Просто бях понесъл толкова много бой и други хора бяха пребивани заради мен, когато се опитвах да му пратя вест по тях… и дори и да бяхме успели, да му бяхме предали вестта, Кадер нямаше да предприеме нищо и щеше да ме остави там, докато се подготви за действие. Просто всичките ми надежди бяха толкова напразни, толкова безсмислени. А когато докажеш на човек колко напразни са били надеждите му, колко напразно се е надявал, ти убиваш сияйното и доверчивото в него, онова, което иска да бъде обичано.