Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Една ясна мисъл дойде при мен неканена и нахлу в ума ми като издекламиран стих от стихотворение. Разбрах защо Халед Ансари бе така твърдо решен да помогне на Хабиб. Внезапно съвършено и ясно разбрах какво всъщност се опитваше да направи той. „Той се опитва да се спаси“ — произнесох и го повторих неведнъж, усещах как изтръпналите ми устни треперят, произнасяйки думите, но ги чувах в ума си. И щом си го помислих и казах, разбрах, че не мразех нито Кадер, нито Карла. Разбрах, че не можех да ги намразя.
Не знам защо сърцето ми се обърна така внезапно и така напълно.
Може би заради пистолета в ръката ми — властта, която той ми даваше да отнемам живот или да го пощадя, и инстинктите от дълбините на природата ми, които ми попречиха да стрелям. Може би заради това, че изгубих Кадербай. Защото докато той се отдалечаваше от мен, аз усещах с кръвта си — кръвта, чийто мирис надушвах в гъстия бял въздух, кръвта, чийто вкус изпълваше устата ми — че всичко е свършено. Каквато и да бе причината, промяната ме заля отвътре като мусон — и не остави нито следа от развихрената смъртоносна омраза, която ме изпълваше само преди мигове.
Все още бях гневен, че бях отдал толкова много синовна обич на Кадер и че душата ми, пряко волята на съзнанието ми, бе молила за обичта му. Гневях се, защото той беше решил, че може да ме употреби, да ме използва като средство да постигне целите си. И бях разярен, че ми бе отнел единственото в целия ми живот — работата ми като лекар на бордея, която можеше да ме спаси, поне в моите мисли, макар и никъде другаде, и да уравновеси донякъде всички извършени от мен неправди. Дори и това малко добро бе омърсено и осквернено. Гневът в мен бе тежък и твърд като базалтова плоча и знаех, че ще са нужни години, за да се стопи, но не можех да ги мразя.
Те ме бяха лъгали, бяха ме предали и оставиха разкъсани белези там, където преди бе моето доверие. Вече не ги харесвах, не ги уважавах, не им се възхищавах, но продължавах да ги обичам. Нямах друг избор. Разбирах го ясно там, изправен сред бялата пустош. Не можеш да убиеш любовта. Дори и с омраза не можеш да я убиеш. Можеш да убиеш влюбването, обичта, дори прелестта. Можеш да убиеш всички тях или да ги обездвижиш в плътно оловно разкаяние, но самата любов не можеш да убиеш. Любовта е пламенното търсене на истина, различна от твоята, и изпиташ ли я веднъж, искрено и всеотдайно, любовта е вечна. Всеки акт на любов, всеки миг на разтвореното сърце е част от вселенското добро, част от Бога, или от онова, което наричаме Бог, и тя никога не може да умре.
По-късно, когато снегът се поразнесе, аз стоях малко встрани от Халед и гледах как Кадербай, Назир и хората им потеглят от лагера с конете. Великият Хан, мафиотският дон, моят баща седеше с изправен гръб на седлото. Държеше знамето, увито около копието, и нито веднъж не погледна назад.
Решението ми да се разделя с Кадербай и да остана с Халед и другите в лагера увеличи грозящата ме опасност. Без Хана бях много по-уязвим, отколкото в неговата компания. Докато го гледах как си тръгва, бе разумно да предположа, че няма да успея да се върна в Пакистан. Дори си го казах: „Няма да успея… Няма да успея…“
Но чувството, което ме изпълваше, докато гледах как господарят Абдел Кадер Хан пое по поглъщащия светлината сняг, не беше страх. Приемах съдбата си и дори я приветствах. „Най-сетне ще получа онова, което заслужавам“ — помислих си и тази мисъл някак си ме пречисти. Онова, което ме изпълваше, не беше страх, а надеждата, че той ще продължи да живее. Беше свършено завинаги и никога повече не исках да го видя. Но докато го гледах как слиза в долината на белите сенки, аз се надявах той да живее. Молех се нищо да не го застрашава. Моята скръб по него се изливаше в молитвите ми и аз го обичах. Обичах го.
Трийсет и пета глава
Мъжете воюват заради печалби и заради принципи, но се бият заради земята и жените. Рано или късно останалите задължаващи каузи и причини се давят в кръв и губят смисъл. Рано или късно смъртта и оцеляването задръстват сетивата. Рано или късно оцеляването става единствената логика, а смъртта — единствените глас и зрение. А после, когато най-добрите приятели умират с викове, а добри хора, подлудени от ярост и болка, губят разсъдъка си в кървавата яма, когато цялата честност, справедливост и красота на света се разкъсат заедно с ръцете, краката и главите на братя, синове и бащи — тогава онова, което кара мъжете да продължават да се бият, да умират и да продължават да умират, година след година, е волята да пазиш земята и жените.