Сборник "Хрониките на Амбър"

— Да — отвърна чакалът. — Не е далече, ако се мери с полета на лешояда. Ела, ще ти покажа вярната посока.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Последвах го.

— Бързо ли вървя? Виждаш ми се уморен.

— Не. Продължавай. Сигурно е след тази долина, нали?

— Да. Има един тунел.

Вървях след чакала през пясък, чакъл и изсъхнала, твърда земя. От двете ми страни не растеше нищо. Мъглата изтъня и придоби зеленикав оттенък — още един трик на това ивичесто небе, предположих аз.

След известно време, извиках:

— Още колко остава?

— Вече сме съвсем близо — каза той. — Умори ли се? Искаш ли да си починеш?

Обърна се назад, докато говореше. Зеленикавата светлина придаваше на грозните му черти още по-отвратителен вид. И все пак, имах нужда от водач. Освен това се катерехме нагоре, което ми се струваше правилно.

— Има ли някъде наоколо вода? — попитах.

— Не. Ще трябва да се върнем на значително разстояние.

— Забрави тогава. Нямам толкова време.

Той вдигна рамене, изсмя се и продължи напред. Мъглата се поразсея още малко и видях, че навлизаме сред група от ниски хълмове. Подпирах се на тоягата си и поддържах темпото.

Около половин час равномерно се катерехме нагоре. Околността ставаше по-камениста, изкачването все по-стръмно. Забелязах, че започвам да дишам тежко.

— Почакай — извиках му. — Искам вече да си почина. Ти ме убеждаваше, че не било далече.

— Извинявай за чакалоцентризма — спря той. — Правех сметка според моя естествен начин на придвижване. Сгреших, но сега действително почти сме стигнали. Тунелът започва при онези скали отсреща. Защо не си починеш там?

— Добре — съгласих се аз и отново тръгнахме.

Скоро стигнахме до скален откос, който се оказа подножие на планина. Запровирахме се край канарите на пътя ни и най-после се добрахме до отвор, който водеше в мрака.

— Ето го — каза чакалът. — Пътят е прав и няма объркващи странични отклонения. Мини през него със здраве и с каквато скорост си избереш.

— Благодаря — кимнах, отхвърлих засега мисълта за почивка и пристъпих вътре. — Оценявам жеста ти.

— Удоволствието е мое — произнесе той зад гърба ми.

Направих още няколко крачки, нещо изхрущя под краката ми и сухо изтрака, когато го изритах встрани. Звукът не беше от тези, които човек може лесно да забрави. Подът беше покрит с кости.

Долових тих, кратък звук изотзад и разбрах, че нямам време да измъквам Грейсуондир. Така че се извъртях, вдигнах тоягата и замахнах с нея.

Тази маневра възпря скока на звяра, като го удари по рамото. Ала и аз залитнах назад и се търкулнах между костите. При падането тоягата се изплъзна от ръцете ми и в краткия миг, оставен ми за взимане на решение от стоварването и на моя противник, избрах да извадя Грейсуондир, вместо да се пресягам за нея.

Успях да измъкна меча си от ножницата, но това беше всичко. Все още лежах по гръб, а върха на оръжието се намираше от лявата ми страна, когато чакалът скочи отново. С всичка сила го блъснах по муцуната с дръжката.

Реакцията от удара завибрира по ръката ми и стигна чак до рамото. Главата на чакала се отметна назад, а тялото му се срина отляво до мен. Веднага насочих върха на меча, като стиснах дръжката с две ръце и сварих да се изправя на дясното си коляно, когато звярът изръмжа и пак скочи.

В мига, в който видях, че ми е на прицел, с цялата си тежест забих острието дълбоко в тялото на чакала. После бързо го пуснах и се претърколих извън обсега на щракащите му челюсти.

Чакалът зави, помъчи се да стане, отново се свлече. Аз лежах задъхан, където бях паднал. Усетих, че тоягата е под мене и я взех. Размахах я пред себе като защита и се примъкнах към стената на пещерата. Ала животното повече не се надигна, само лежеше и се гърчеше. На слабата светлина забелязах, че повръща. Миризмата беше непоносима.

След това обърна очи към мен и застина.

— Щеше да бъде толкова хубаво — тихо каза звярът, — да изям един принц на Амбър. Винаги съм се питал… каква ли е кралската кръв.

После очите му се затвориха, той спря да диша и аз останах сам с вонята.