Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Опари ме! Как успя да го направи?
Засмях се.
— Предавам се.
Хюги се повъртя малко, после се устреми към дясното ми рамо.
— Може ли да си почина тук?
— Заповядай.
— Благодаря. — Тя кацна. — Всъщност, главата е направо клиничен случай.
Вдигнах рамене и птицата запърха с криле, за да запази равновесие.
— Той се стреми към нещо — продължи тя, — но подхожда неправилно, като държи целия свят отговорен за собствените си грешки.
— Не ми се вярва. Не си направи труда, дори да се измъкне от калта.
— Имам предвид от философска гледна точка.
— А, от този вид кал ли? Много лошо.
— Целият проблем е в личността, в егото, в неговото вкопчване с една ръка в света, а с другата — в Абсолюта.
— О, такъв ли е случаят?
— Да. Виждаш ли, ние съществуваме и се носим по повърхността на събитията. Понякога ни се струва, че действително влияем на нещата и това ни кара да хвърляме напразни усилия. Което е голяма грешка, защото води до раждането на желания и изгражда едно фалшиво его, когато самото съществуване би трябвало да ни е достатъчно. А така възникват нови желания, нови безплодни усилия и ето как се оказваш затънал.
— В калта ли?
— Образно казано. Човек трябва твърдо да съсредоточи погледа си върху Абсолюта и да се научи да не обръща внимание на миражите, илюзиите, фалшивото усещане за собствена личност, което само раздвоява съзнанието и го превръща в измамен остров.
— Веднъж съм живял с фалшива самоличност. И тя много ми помогна да се превърна в абсолюта, който съм сега — аз.
— Не, това също е измама.
— Тогава онова „аз“, което може би ще съществува утре, ще ми благодари за тази измама, както съм благодарен аз на предишното.
— Не разбираш същността. Онова „ти“ също няма да бъде истинско.
— Защо?
— Защото то ще продължава да е пълно с тези желания и копнежи, които са те отделили от Абсолюта.
— И какво лошо има в това?
— Оставаш сам в свят от непознати, свят от феномени.
— Аз обичам да съм сам. Много ми е приятно да съм със себе си. А харесвам и феномените.
— И все пак Абсолюта винаги ще бъде там, ще те зове, ще събужда безпокойство.
— Чудесно, значи няма защо да бързам. О, да, разбирам за какво говориш. То приема формата на идеали. Всеки си има по няколко. Ако искаш да кажеш, че трябва да се стремя към тях, съгласен съм с теб.
— Не, те също са изкривяване на Абсолюта и това, за което говориш, пак е влагане на усилия.
— Точно така.
— Виждам, че много научени неща трябва да забравиш.
— Ако имаш предвид просташкия ми инстинкт за оцеляване, няма да стане.
Пътят се бе изкачвал нагоре и сега стигнахме до един равен, гладък участък, почти като павиран на вид, макар и леко посипан с пясък. Музиката бе станала по-силна и продължаваше да се усилва, докато напредвах. После забелязах през мъглата неясни форми, които се движеха — бавно, ритмично. Чак след няколко мига осъзнах, че танцуват в такт с музиката.
Продължих напред и след малко можех да разгледам фигурите — прилични на хора, красиви същества, облечени в дворцови премени, те се носеха бавно под акомпанимента на невидими музиканти. Танцът, който изпълняваха, беше интересен и прекрасен, и аз се спрях да ги погледам.
— По какъв случай са се събрали да празнуват тук, в средата на нищото? — обърнах се към Хюги.
— С танца си отбелязват твоето минаване — отвърна тя. — Това не са смъртни, а духовете на Времето. Започнаха глупавото си представление, още щом ти влезе в долината.
— Духове ли?
— Да. Наблюдавай ги.
Тя литна от рамото ми, закръжи над тях и се изака. Курешката мина през неколцина от танцуващите все едно бяха холограми, без да изцапа нито един ръкав от брокат или копринена риза, без да накара никоя от усмихващите се фигури да обърка такта. Тогава Хюги изкряска няколко пъти и пак се върна при мен.
— Защо беше нужно това? — смъмрих я аз. — Представлението е хубаво.
— Упадъчно — заяви Хюги — и не го приемай като комплимент, защото те предвкусват твоя провал. Искат само да си направят едно последно празненство, преди всичко да е свършило.