Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Все пак ги погледах известно време, облегнат на тоягата си, отпочиващ. Образуваните от танцьорите фигури бавно се променяха, докато една от жените — красавица с кестенява коса — не се озова съвсем близо до мен. Никой от изпълнителите изобщо не ме поглеждаше. Сякаш не съществувах за тях. Но тази жена, с много точно премерен жест, хвърли с дясната си ръка нещо, което се приземи в краката ми.
Наведох се и установих, че е материално. Беше сребърна роза — моят собствен символ. Вдигнах я и я закачих на яката на плаща си. Хюги погледна на другата страна и не каза нищо. Нямах шапка, която да повдигна, но се поклоних на дамата. Стори ми се, че дясното й око леко намигна, когато се обърнах да си вървя.
Теренът пак взе да става неравен и музиката заглъхна. Пътят ставаше все по-лош и когато мъглата за малко се вдигаше, виждах само скали или голи равнини. От време на време черпех сила от Рубина, за да не припадна от изтощение и забелязах, че всеки път тя ми стигаше за все по-кратко.
Почувствах, че съм гладен и спрях да хапна каквато храна ми бе останала.
Хюги кацна на земята наблизо и се зае да ме наблюдава как ям.
— Признавам, че донякъде ти се възхищавам за упоритостта — продължи философстванията си тя — и дори за това, което намекна, като си говорехме за идеали. Но за останалото не си прав. Преди обсъждахме безплодността на желанията и усилията…
— Ти ги обсъждаше. Аз не ги смятам за главния проблем в живота си.
— А би трябвало.
— Живял съм много дълго, Хюги. Ти ме обиждаш като приемаш, че никога не съм обмислял тези проблеми от учебника по философия за втори курс. Фактът, че намираш безплодното съществувание за привлекателно, ми говори повече за теб, отколкото за състоянието на нещата. А именно, че ако ти вярваш в това, което каза, изпитвам съжаление към теб и ти сигурно имаш някаква необяснима причина да си тук, да желаеш и да полагаш усилия да въздействаш на фалшивото ми его, вместо да се освободиш от подобни глупости и да се устремиш по пътя си към Абсолюта. Ако пък не вярваш, тогава аз си правя заключението, че си била изпратена да ми пречиш и да ме обезкуражаваш, което в случая е чисто губене на време.
Хюги издаде звук, подобен на грачене.
— Нали не си толкова сляп, че да отричаш Абсолюта, началото и края на всичко?
— Той не е задължителен при едно либерално образование.
— Ала признаваш ли възможността?
— Може и да я познавам по-добре от теб, птицо. Егото, както го виждам аз, съществува между рационалността и рефлекторното присъствие. Отричането му, обаче, е отстъпление. Ако идваш от този Абсолют — от едно самовъзпиращо се Всичко, — защо тогава желаеш да се завърнеш вкъщи? Толкова ли презираш себе си, че се страхуваш от огледала? Защо не се постараеш пътуването да си струва усилията? Развивай се. Учи. Живей. Ако си била изпратена на пътешествие, защо искаш да се измъкнеш и да се върнеш на изходната точка? Или твоят Абсолют е сбъркал, като е изпратил нещо от твоя калибър? Признай тази възможност и няма какво повече да ти приказвам.
Хюги ме изгледа яростно и отлетя. Сигурно отиде да направи справка с наръчника си…
Като ставах на крака, чух тътен на гръмотевица. Тръгнах. Трябваше да се опитам да спечеля малко преднина.
Пътят на няколко пъти се свива и разширява, докато не изчезна напълно, оставяйки ме да се лутам сред песъчлива равнина. Чувствах се все по-подтиснат и се мъчех да държа мисления си компас във вярната посока. Почти бях готов да приветствам шума на бурята, защото той поне ми даваше груба представа накъде се намира север. Разбира се, всичко беше някак объркано в мъглата, така че не можех да бъда абсолютно сигурен. Пък и гръмотевиците взеха да стават по-силни… Проклятие!
… Още бях разстроен от загубата на Звездин, обезпокоен от приказките за безплодните усилия на Хюги. Това определено не можеше да се нарече хубав ден. Започнах да се съмнявам, че ще успея да завърша пътуването си. Дори в най-скоро време да не ме нападнеше от засада някой безименен обитател на това мрачно място, оставаше доста вероятната възможност да се лутам тук, докато силите ме напуснат или ме настигне бурята. Не знаех дали ще съм в състояние отново да се преборя с тази приключваща стихия. Започвах да се съмнявам.
Опитах се да използвам Рубина, за да разпръсна мъглата, ала изглежда въздействието му беше отслабнало. Може да се дължеше и на собствената ми отпадналост. Успях да разчистя едно малко пространство, което бързо прекосих. Усещането ми за Сенките бе притъпено на това място, което сякаш бе самата им същност.