Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Аз се казвам Хюги — заяви тя. — Виждам, че носиш парче от стария Иг.
— Иг ли?
— Вечно сърдитото древно дърво, което чака при входа на това място и не позволява на никого да си отдъхне сред клоните му. Обзалагам се, че здравата ти се е разкрещял, когато си отсякъл тоягата. — Хюги се разсмя звънливо при тези думи.
— Напротив, държа се много достойно.
— О, да. Като че ли е имал някакъв избор, след като вече работата е била свършена. Много ще ти е полезен този клон, няма що.
— Засега ми служи отлично — възразих аз и леко замахнах по посока на птицата.
Тя хвръкна по-далеч от него.
— Хей! Никак не е смешно!
Разсмях се.
— Аз пък си мислех, че е.
Подминах я и продължих напред.
Много дълго вървях през блатиста местност. От време на време някой порив на вятъра разчистваше мъглата пред мен. После отминавах и влажните валма отново скриваха всичко. Понякога ми се струваше, че долавям откъслечна музика — не можех да определя посоката — протяжна и някак тържествена, изпълнение на инструменти с метални струни.
Както си вървях, един глас отляво ме сепна:
— Пътнико! Спри и ме погледни!
Спрях и застанах нащрек. Ала през тази проклета мъгла не можех да видя нищо.
— Здравей — извиках аз. — Къде си?
И точно в този момент мъглата леко се вдигна и се озовах срещу огромна глава, с очи на равнището на моите. Те принадлежаха на, както изглеждаше, великанско тяло, потънало до раменете в блатото. Главата беше плешива, кожата бяла като мляко, с почти камениста структура. Тъмните очи вероятно ми се струваха по-тъмни, отколкото бяха, заради контраста.
— Разбирам — казах тогава. — Позатънал си малко. Можеш ли да освободиш ръцете си?
— Ако се напрегна с всички сили — дойде отговорът.
— Ами, чакай тогава да потърся нещо достатъчно здраво, за да се уловиш за него. Сигурно ще можеш да стигнеш доста надалече.
— Недей. Не е необходимо.
— Не желаеш ли да се измъкнеш? Мислех, че затова ме повика.
— О, не. Просто исках да ме забележиш.
Приближих се до него и го загледах, а мъглата отново започна да се сгъстява.
— Добре — заявих накрая. — Видях те.
— Убеди ли се в окаяното ми положение?
— Не съвсем, след като не полагаш никакви усилия и не приемаш помощ.
— За какво ми е да се измъквам оттук?
— Това си е твой проблем. Сам си отговори.
Обърнах се да си вървя.
— Почакай! Накъде си тръгнал?
— На юг, за да участвам в една игра на нравственост.
В този момент Хюги излетя от мъглата и кацна върху плешивата глава. Тя я клъвна и се разсмя.
— Не си губи времето, Коруин. Тук има много по-малко съдържание, отколкото изглежда на пръв поглед.
Устните на великана произнесоха името ми. После попита:
— Наистина ли е той?
— Той е, няма грешка — отвърна Хюги.
— Слушай, Коруин — рече затъналия великан. — Ти възнамеряваш да се опиташ да спреш Хаоса, нали?
— Да.
— Не го прави. Не си струва. Аз искам всичко да свърши. Копнея да се освободя от това положение.
— Вече предложих да ти помогна. Ти не пожела.
— Не ми е нужно такова освобождение. А край на всичко.
— Нищо по-лесно от това. Само си потопи главата и дълбоко поеми въздух.
— Не копнея единствено за личното си унищожение, а за край на цялата глупава игра.
— Убеден съм, че наоколо се намират и други същества, които предпочитат сами да вземат решение по този въпрос.
— Нека да свърши и за тях. Ще дойде време, когато ще се озоват в моето положение и ще се чувстват по същия начин.
— Е, тогава може да споделят и твоето мнение. Сбогом.
Обърнах се и продължих напред.
— Това се отнася и за теб! — изкрещя той след мен.
Закрачих по-нататък, а Хюги ме настигна и кацна на края на тоягата ми.
— Хубаво е да поседиш върху клона на стария Иг сега, когато не може да… Ау!
Тя рязко литна и закръжи над мен.