Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Изправих се, все още с гръб към стената, вдигнал тоягата пред себе си и го загледах. Мина доста време, докато се реша да си измъкна меча.
Един бърз оглед ме увери, че не се намирам в никакъв тунел, а само в пещера. Когато излязох навън, мъглата бе станала жълта и вече се прокъсваше под поривите на ветрец, който идваше от ниските части на долината.
Облегнах се на скалата и се опитах да реша накъде да тръгна. Тук изобщо нямаше истински път.
Накрая потеглих наляво. Склонът изглеждаше по-стръмен, а аз исках да се изкача над мъглата и навръх планината, колкото можех по-скоро. Тоягата продължаваше да ми служи добре. Ослушвах се за шум от течаща вода, но нищо подобно не се чуваше наоколо.
С мъка вървях напред, все по-нагоре, а мъглата изтъняваше и менеше цвета си. Най-после успях да видя, че се изкачвам към широко плато. Над него зърнах част от небето, многоцветно и немирно.
Зад гърба ми прозвуча тътена на няколко силни гръмотевици, но все още не можех да определя откъде се приближаваше бурята. Ускорих крачка, ала след малко усетих, че започва да ми причернява. Спрях и задъхан седнах на земята. Обземаше ме непреодолимо предчувствие за неуспех. Дори да стигнех до платото, струваше ми се, че бурята ще префучи точно оттам. Разтърках очи. Какъв беше смисълът да продължавам, ако по никакъв начин не можех да постигна успех?
През фъстъчената мъгла прелетя сянка, устреми се към мен. Вдигнах тоягата, после видях, че е само Хюги. Тя удари спирачки и кацна в краката ми.
— Коруин — възкликна, — много път си минал.
— Но сигурно недостатъчно — въздъхнах аз. — Бурята изглежда ме настига.
— И на мен така ми се струва. Досега медитирах и бих искала да ти направя услугата…
— Ако изобщо искаш да ми услужиш — прекъснах я аз, — мога да ти кажа какво да направиш.
— Какво?
— Отлети обратно и виж колко далече е бурята наистина и с каква скорост се движи. После се върни и ми кажи.
Хюги заподскача от единия на другия си крак.
— Добре — каза накрая и полетя в посока, която според мен трябва да беше северозапад.
Подпрях се на тоягата и се изправих. Все пак най-добре бе да продължа с катеренето, колкото мога по-бързо. Отново се обърнах към Рубина и усетих как силата бликва в мен като червен огнен проблясък.
Докато се изкачвах по склона, от посоката, в която бе отлетяла Хюги, лъхна влажен вятър. Изтрещя нова гръмотевица. Вече не беше само приглушен тътен.
Постарах се максимално да се възползвам от прилива на енергия и бързо изкатерих още няколкостотин метра. Ако ми бе съдено да загубя, можех поне да стигна първо до върха. Можех поне да видя къде се намирам и да разбера дали изобщо е останало нещо, заради което да се боря.
Вече все по-ясно виждах небето. То се бе променило значително. Половината се състоеше от ненакърнена чернота, а по другата половина се движеха масите от плаващи цветове. Цялата небесна полусфера сякаш се въртеше около една точка, точно над главата ми. Усетих да ме обзема вълнение. Това беше небето, което търсех, небето, простирало се над мен, когато ходих до Хаоса. Втурнах се нагоре. Исках да си подвикна нещо окуражително, но гърлото ми бе пресъхнало.
Като наближих ръба на платото, чух плющене на криле и Хюги внезапно кацна на рамото ми.
— Бурята е съвсем по петите ти — съобщи тя. — Всеки момент ще бъде тук.
Продължих да се катеря, стигнах до равно място и се изправих на него. Там спрях за момент, силно задъхан. Вятърът сигурно бе разчистил мъглата оттук, защото мястото беше високо и равно. Виждах небето далече пред мен. Пристъпих напред, за да потърся точка, откъдето да надзърна отвъд отсрещния край. В този момент воят на бурята долетя още по-ясно.
— Не вярвам да се добереш до края — обади се Хюги, — без да се намокриш.
— Знаеш, че това не е обикновена буря — изсъсках аз. — Ако беше, щях да се радвам на възможността да се напия с вода.
— Зная. Говорех фигуративно.
Изръмжах ядосано и продължих да вървя.
Постепенно панорамата пред мен се разширяваше. Небето още се носеше в своя лудешки танц с воали, но светлината бе по-обилна. Когато напреднах достатъчно, за да съм сигурен какво лежи пред мен, спрях и се облегнах на тоягата.
— Какво има? — попита Хюги.