Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— И можете ли?
Това помогна на Володя да премине към осмата стъпка.
— Имаме нужда от помощ.
Начаса забеляза как изражението на Фрунце стана по-твърдо. Предположи, че физикът си припомня причините, които го бяха накарали да откаже да сътрудничи на НКВД. — И какво ще стане, ако Ви кажем, че не можем да помогнем? — попита Алис. — Ако Ви кажем, че е прекалено опасно? Володя се вслуша в инстинкта си. Вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Прибирам се у дома и докладвам, че съм се провалил. Не мога да ви принудя да направите нещо, което не искате. Не бих желал да ви притискам или да ви изнудвам по някакъв начин.
— И никакви заплахи? — попита Алис.
Това потвърди предположението на Володя, че от НКВД са опитали да тормозят Фрунце. Те само това си знаеха. Обърна се към физика: — Аз дори не се старая да те убедя. Излагам фактите. Другото оставям на теб. Ако искаш да помогнеш, аз съм тук като твоя свръзка. Ако виждаш нещата другояче, тогава край. И двамата сте умни хора. Даже и да исках, нямаше да успея да ви излъжа. Двамата Фрунце отново се спогледаха. Володя се надяваше да мислят колко различен е той от последния съветски агент, който се беше свързал с тях.
Мълчанието се проточи болезнено дълго.
Най-сетне Алис проговори.
— От каква точно помощ се нуждаете?
Не беше точно съгласие, но беше по-добро от отказ и логично доведе до деветата стъпка. — Съпругата ми е физик и участва в екипа, който работи върху бомбата. Володя се надяваше, че този факт ще му придаде по-човешки вид в момент, когато двамата Фрунце биха могли да допуснат, че той ги манипулира. — Тя ми обяснява, че има няколко пътя, по които да се стигне до създаването на бомбата, а ние не разполагаме с време да изпитаме всички. Можем да си спестим години работа, ако разберем кой е проработил при вас.
— Разумно е — съгласи се Вили.
Стъпка десета. Най-важната.
— Трябва да знаем какъв тип бомба беше хвърлена в Япония. Видно беше, че Фрунце се измъчва. Погледна съпругата си. Този път тя не кимна. Но и не поклати отрицателно глава. Изглежда и тя се разкъсваше не по-малко от него.
— Два типа — въздъхна Фрунце.
Володя беше едновременно развълнуван и озадачен.
— Две различни бомби?
Фрунце кимна.
— За Хирошима бомбата беше ураниева с възпламеняване. Нарекохме я „Момчето“. За Нагасаки — „Дебелака“ — беше плутониева с имплозия.
Володя едва си поемаше дъх. Данните пареха.
— И коя е по-добра?
— Видя се, че и двете работят, обаче „Дебелака“ се произвежда по-лесно.
— Защо?
— Нужни са години, за да се произведе уран-235 за една бомба. Плутоният се добива по-бързо, при положение че разполагате с ядрен реактор. — Следователно Съветският съюз трябва да копира „Дебелака“.
— Определено.
— Има още нещо, което можеш да направиш, за да спасиш Съветския съюз от гибел.
— Какво?
Володя го погледна право в очите.
— Донеси ми плановете.
Вили пребледня.
— Аз съм американски гражданин. Ти ме молиш да извърша предателство. Това се наказва със смърт. Могат да ме пратят на електрическия стол. „Същото се отнася и за жена ти“, каза си Володя, „тя е съучастница. Слава Богу, че не си помислил за това.“ А на глас каза: — През последните няколко години съм искал от много хора да излагат живота си на опасност. Хора като вас двамата, германци, които ненавиждат нацистите, мъже и жени, които поемаха ужасен риск и ни пращаха информация, която ни помогна да спечелим войната. И трябва да ви кажа същото, което казвах и на тях — ако не го направите, ще загинат много повече хора. Володя млъкна. Това беше най-силният му довод. Нямаше какво повече да предложи.
Фрунце отново погледна жена си.
— Ти направи бомбата, Вили — каза му тя.
— Ще си помисля — отговори Вили на Володя.
III
Два дни по-късно той предаде плановете.
Володя ги отнесе в Москва.
Зоя беше освободена от затвора. Не беше толкова ядосана от ареста, колкото беше съпругът й. — Направиха така в защита на революцията — подхвърли тя. — Не ме биха. В ареста бях просто като в някой особено скапан хотел.
Когато се прибраха у дома и се любиха, Володя рече:
— Имам да ти покажа нещо, което донесох от Америка. Изтъркули се от леглото, отвори някакво чекмедже и извади книга. — Нарича се каталог на „Сиъръс Робък“ — съобщи Володя и седна до Зоя. — Гледай това. Каталогът се отвори на страница с дамско облекло. Манекените бяха абсурдно слаби, но тъканите на дрехите бяха ярки и ведри — райета, карета, едноцветни, плисета, платки, коланчета. — Тази е хубава — посочи Зоя. — Два и деветдесет и осем много пари ли са? — Всъщност не. Средната седмична заплата е около петдесет долара, наемът за жилище е приблизително една трета от това. — Наистина ли? — Зоя беше удивена. — И повечето хора лесно могат да си позволят такива дрехи? — Точно така. Може би селяните не могат. От друга страна, тези каталози са предназначени за фермерите, които живеят на над сто километра от най-близкия магазин.