Зимата на света [bg]

Карла реши да задържи бебето.

Чувствата й се мятаха от едната крайност в другата. Когато се измъчваше от сутрешното неразположение, тя кипеше от гняв срещу чудовищата, които я бяха насилили и я бяха оставили с това бреме. Друг път се улавяше, че просто седи с ръце на корема, гледа в празното пространство и мечтае за бебешки дрешки. Тогава се питаше дали личицето на детето няма да й напомня за някой от онези мъже и тя няма да го намрази заради това.

Но сигурно щеше да носи и чертите на фон Улрихови. Карла беше разтревожена и уплашена.

През януари четиридесет и шеста беше бременна в осмия месец. Като почти всички германци, тя се измъчваше от студа, глада и немотията. Когато бременността й започна да личи, Карла се видя принудена да напусне работа и да стане една от милионите безработни. Купоните за храна се раздаваха веднъж на десет дни. Определената дажба за хората без специални привилегии беше хиляда и петстотин калории дневно. И затова трябваше да се плаща, разбира се. А дори и онези, които разполагаха и с пари, и с купони, понякога не получаваха нищо, защото храната свършваше. Карла се чудеше дали да не потърси специално отношение от съветските власти заради шпионската работа по време на войната. Но Хайнрих беше опитал и това го доведе до доста страховито преживяване. Съветското военно разузнаване очакваше от него да продължи да шпионира в полза на Москва. Поискаха от Хайнрих да се инфилтрира сред американските военни. Когато Хайнрих отказа, онези се озлобиха и заплашиха да го пратят в трудов лагер. Той се отърва, само защото заяви, че не говори английски и няма да им е от полза. Случаят послужи като предупреждение за Карла и тя реши, че е най-безопасно да си мълчи. Денят се оказа щастлив за Карла и Мод, защото успяха да продадат един скрин — Югендщил от светъл дъб, купен от родителите на Валтер след сватбата им през 1889 година. Карла, Мод и Ада го бяха натоварили на взета назаем ръчна количка. В дома им още нямаше мъж. Ерик и Вернер бяха сред милионите изчезнали немски военни. Навярно бяха загинали. Полковник Бек каза на Карла, че на Източния фронт са намерили смъртта си близо три милиона германци; други бяха умрели от студ, глад и болести като съветски пленници. Още два милиона бяха още живи и се намираха в лагери на съветска територия. Някои от тях успяха да се върнат — или бяха избягали, или се разболяваха прекалено тежко и не можеха повече да се ползват за работа. По пътищата на Европа имаше хиляди такива хора, които се мъчеха да стигнат до домовете си. Карла и Мод написаха множество писма до съветските власти, но така и не получиха отговор. Карла се терзаеше при мисълта за връщането на Вернер. Тя още го обичаше и отчаяно се надяваше и той да я обича, но я беше страх да го посрещне така — с детето на насилника си. Макар станалото да не беше по нейна вина, съвсем ирационално Карла се чувстваше засрамена. И така, трите жени бутаха количката по улиците. Оставиха Ребека у дома. Червеноармейската оргия беше преминала кошмарния си връх на грабежи и насилия и Ребека вече не живееше на тавана, но все още не беше безопасно за хубавите момичета да излизат навън. Над „Унтер ден Линден“, някога любимо място за разходки на немския елит, висяха образите на Ленин и Сталин. Повечето улици в града бяха разчистени. Тухлите от разрушените сгради бяха струпани на камари на всеки няколкостотин метра — ако някога въобще германците успееха да възстановят страната си, може би щяха да ги използват. На места сградите на цели улици бяха изравнени със земята. Разчистването на отломките щеше да отнеме години. Цяло лято във въздуха тегнеше сладникавата миризма на разложена плът, понеже сред руините още гниеха телата на хиляди убити. Сега миришеше само след дъжд. Градът беше разделен на четири зони — съветска, американска, британска и френска. Много от оцелелите здания бяха заети от окупационните армии. Берлинчани живееха където намерят. Често търсеха убежище в някоя запазена стая на полусрутена сграда. Отново имаше течаща вода, а понякога и електричество, обаче трудно се намираше гориво за отопление и готвене. Скринът на фон Улрихови сигурно щеше да е не по-малко ценен и във вид на дърва за огрев. Трите жени го откараха във Вединг, във френската зона, където го продадоха срещу картон цигари Житан на един очарователен полковник, парижанин.