Зимата на света [bg]

II

Първата реч на всеки нов представител в парламента се нарича „моминска реч“ и обикновено е доста скучна.

Трябва да се кажат определени неща, има готови фрази и по общо съгласие речта не бива да засяга противоречиви теми. Колегите и опонентите поздравяват новодошлия, традициите се спазват и ледът се разтапя.

Първата си истинска реч Лойд Уилямс произнесе няколко месеца по-късно, по време на обсъждането на закона за осигуровките. Сега вече се поуплаши. В подготовката на речта Лойд се опираше на примера на двама оратори. Неговият дядо, Дай Уилямс, използваше лексиката и ритъма на Библията при това не само в параклиса, а и — подчертано — когато говореше за тегобите и неправдите в живота на миньора. Обичаше кратките, натоварени със смисъл думи: труд, грях, алчност. Говореше за домашното огнище, за мината и за гроба. Чърчил правеше същото, обаче с хумор, който липсваше на Дай Уилямс. Дългите и великолепни изречения при него често завършваха с изненадваща метафора или обрат. Като редактор на правителствения Бритиш Газет по време на общата стачка през 1926 година, той предупреждаваше профсъюзните членове: „Мислете ясно: ако някога развихрите срещу нас още една обща стачка, ние ще развихрим срещу вас още един Бритиш Газет“. Лойд вярваше, че всяка реч има нужда от такива изненади; те бяха като стафидите в козунака. Ала когато се изправи да говори, той внезапно установи, че грижливо подготвените му думи не звучат истински. Слушателите му видимо имаха същото усещане и той долови как петдесет-шестдесет от представителите в камарата го слушат с половин ухо. Обзе го паника: как можа да говори скучно по въпрос с такова голямо значение за хората, които го бяха избрали? На правителствената пейка Лойд видя майка си, вече министър на училищата, и чичо си Били, министър на въгледобива. Той знаеше, че Били Уилямс е почнал работа в мината на тринадесет години. На същата възраст Етел вече е търкала подовете в Тай Гуин. Дебатите сега не бяха свързани с изящни фрази. Ставаше дума за техния живот. След минута Лойд изостави бележките си и заговори направо. Припомни злощастието на работническите семейства, които бяха останали без пари заради безработица или трудови злополуки — това беше наблюдавал лично в лондонския Ийст Енд и във въгледобивните райони в Южен Уелс. Вълнението му си личеше в гласа и Лойд малко се срамуваше, но не спря да говори. Усети, че публиката вече му обръща внимание. Разказа за своя дядо и за останалите основоположници на движението на лейбъристите за пълно осигуряване, което завинаги да премахне опасността от разорение. Когато седна на мястото си, в залата се разнесе одобрителен рев. В галерията за посетителите беше и съпругата на Лойд, Дейзи, която го поздрави с вдигнати палци. Лойд изслуша следващите дебати, обхванат от задоволство. Вярваше, че е преминал първото истинско изпитание като депутат. Във фоайето го пресрещна един от партийните организатори на лейбъристите, тоест от хората, които следяха депутатите да гласуват правилно. След като го поздрави за речта, човекът попита: — Бихте ли желали да станете частен парламентарен секретар? Лойд се развълнува. Всеки министър и държавен секретар имаше свой частен парламентарен секретар. Всъщност понякога това беше просто човек, който носи чантата с документите, но обикновено този пост беше първа стъпка към назначение в правителството. — За мен ще бъде чест — отговори Лойд. — За кого ще работя?