Зимата на света [bg]

— Има.

Володя нямаше никакъв куфар, но момичето нямаше да забележи.

Тя погледна какво е написал в книгата и подхвърли:

— Значи сте от Ню Йорк, господин Пендър.

Тонът й беше леко скептичен, понеже Володя не звучеше като нюйоркчанин. — Всъщност съм от Швейцария — уточни той, посочвайки неутрална страна. — А, това обяснява акцента. Досега никога не съм виждала човек от Швейцария. Що за страна е Вашата? Володя не беше стъпвал там, обаче беше виждал снимки, затова отговори:

— Вали много сняг.

— Е, порадвайте се на времето в Ню Мексико.

— Разбира се.

Пет минути по-късно Володя излезе от хотела.

Колегите в съветското посолство му бяха казали, че някои от учените живеят в близост до лабораторията в Лос Аламос, но това е по-скоро лагер с малко удобства, затова повечето предпочитат по възможност да наемат къщи или апартаменти недалеч, ако могат. Вили Фрунце можеше да си позволи това: той беше женен за преуспяла художничка, авторка на комикса Мързеливката Алис. Жената, чието име също беше Алис, беше свободна да работи където пожелае. Двамата живееха в стария град. Нюйоркският клон на НКВД беше предоставил на Володя тази информация. Внимателно бяха проучили Фрунце и Володя разполагаше с адреса, телефонния номер и описание на колата му, предвоенен Плимут кабриолет с бяла ивица на гумите. На приземния етаж на сградата, където живееха двамата Фрунце, имаше художествена галерия. Апартаментът над нея имаше голям прозорец, който гледаше на север и явно беше удобен за художничката. Отпред беше паркиран Плимутът. Володя реши да не влиза — вероятно жилището се подслушваше. Вили Фрунце и жена му бяха заможно семейство без деца и затова той прецени, че няма да прекарат петъчната вечер вкъщи, седнали до радиото. Реши да почака някъде наоколо и да види дали ще излязат. Прекара известно време в галерията и разгледа картините, които се продаваха. Предпочиташе ясните и живи рисунки и определено не би искал да притежава някоя от тези цапаници. Намери кафене по-надолу на улицата и се настани до прозореца. Виждаше вратата на сградата на Вили Фрунце. Поседя в кафенето един час, излезе, купи вестник и застана на автобусната спирка, преструвайки се, че чете. Продължителното чакане му показа, че никой не наблюдава жилището на физика. Това означаваше, че федералните и военните не го смятат за голяма заплаха за програмата. Фрунце беше чужденец, но такива бяха още мнозина учени. Навярно не знаеха нищо съмнително за него. Кварталът беше предимно търговски и улиците гъмжаха от народ, обаче след няколко часа Володя се притесни, че някой може да забележи как той се мотае наоколо.

Тогава Фрунце и съпругата му излязоха.

За последните дванадесет години Вили беше понатежал — в Америка не страдаха от недостиг на храна. Въпреки че беше само на тридесет години, беше почнал да оплешивява. Все още имаше типичното си сериозно изражение. Облечен беше в обичайното за американците съчетание от спортна блуза и панталони в цвят каки. Съпругата му не беше толкова консервативно облечена. Светлата й коса беше прибрана под барета, а роклята й беше безформена и кафеникава. Но носеше много гривни и пръстени. Володя си спомни, че така се носеха по-артистичните персони в Германия преди Хитлер. Семейство Фрунце тръгнаха надолу по улицата и Володя ги последва. Питаше се какви са политическите убеждения на съпругата и как щеше да се отрази нейното присъствие на предстоящия труден разговор. Навремето в Германия Фрунце беше твърд социалдемократ, затова нямаше голяма вероятност жена му да е консерваторка. Външният й вид също подкрепяше такова предположение. От друга страна, тя може би не знаеше, че по време на престоя си в Лондон Фрунце предаваше секретна информация на Съветския съюз. Следователно тя беше неизвестна величина. Володя би предпочел да говори с Вили насаме и обмисли дали сега да не се откаже и да опита отново на другия ден. Но рецепционистката в хотела беше забелязала чуждестранния му акцент и до сутринта той можеше да се сдобие с опашка от ФБР. Можеше да се справи с преследвачи, въпреки че в този малък град няма да е така лесно като в Ню Йорк или Берлин. При това на другия ден беше събота и двамата Фрунце вероятно щяха да прекарат деня заедно. Колко ли щеше да се наложи да чака, преди да се срещне с него на четири очи? Подобни решения никога не се взимаха лесно. Като поразмисли, Володя реши да действа сега.