Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Стигнах до мястото на действието и намерих там единствено падналия арбалет. Стъпках го с ботуш.
Не, още не е дошъл краят, проклет да е! Докога ще ме тормозиш, братко? Колко далеч трябва да стигна, за да приключи всичко между нас?
Изкатерих се обратно до пътя. Звездин беше още жив и се наложи аз да го довърша. Понякога си мисля, че изобщо не е трябвало да се захващам с цялата тази работа.
VII
Купа със захарен памук.
Щом излязох от прохода, пред очите ми се разкри нова долина. Поне аз реших, че това е долина. Не се виждаше нищо под покривката от облаци/мъгла.
Една от червените ивици в небето преминаваше в жълто; друга ставаше зелена. Това ми повдигна леко духа, тъй като небето започваше да наподобява видяното, когато се бях озовал на края на света, срещу Царството на хаоса.
Нарамих багажа си и тръгнах надолу по пътя. Постепенно вятърът утихваше. В далечината ечаха гръмотевиците на бурята, от която бягах. Зачудих се къде ли е отишъл Бранд. Имах чувството, че известно време няма да ми се пречка.
Към средата на склона, когато мъглата вече тъкмо започваше да пълзи и да се вие около мен, забелязах едно старо дърво и си отсякох от него тояга. Дървото като че ли изпищя, в мига, в който отделих клона му.
— Дяволите да те вземат! — долетя нещо като глас от ствола му.
— Ти си разумно? Съжалявам…
— Знаеш ли колко време съм отглеждал този клон? Предполагам, че сега ще вземеш да го изгориш.
— Не, няма — успокоих го аз. — Просто ми трябваше тояга. Чака ме дълъг път.
— През долината ли?
— Точно така.
— Ела по-близо, за да мога по-добре да усетя излъчването ти. В теб има нещо, което грее.
Направих крачка напред.
— Оберон! — възкликна дървото. — Познах те по Рубина.
— Не е Оберон — възразих. — Аз съм му син. Ала нося Рубина, за да изпълня неговата мисия.
— Вземи тогава клона ми, заедно с моята благословия. Давал съм подслон на баща ти в някои много особени дни. Той сам ме е посадил.
— Наистина ли? Едно от малкото неща, които никога не съм го виждал да прави, е да посади дърво.
— Аз не съм обикновено дърво. Той ме остави тук да отбелязвам границата.
— Каква граница?
— Аз съм краят на Хаоса и на Реда, зависи как ще погледнеш на мен. Бележа делението. Отвъд мен са валидни други закони.
— И какви са те?
— Кой би могъл да каже? Не и аз. Аз съм само една растяща кула от разумна дървесина. Но тоягата от моя клон може да ти е от полза. Посадена, тя е способна да разцъфне и в странни земи. Ала може и да не пусне корени. Кой би могъл да каже? Все пак носи я със себе си, сине на Оберон, към мястото, където отиваш сега. Усещам, че се приближава буря. Сбогом.
— Сбогом — отвърнах аз. — Благодаря.
Обърнах се и тръгнах надолу по пътя сред сгъстяващата се мъгла. Тя постепенно губеше розовия си оттенък. Поклатих глава, замислен за дървото, но тоягата, направена от него ми беше действително полезна за следващите неколкостотин метра, които се оказаха особено стръмни.
После видимостта малко се подобри. Скали, езерце със застояла вода, няколко дребни, тъжни дръвчета, покрити с парцали мъх, миризма на гнило… Забързах напред. От едно дърво ме наблюдаваше черна птица.
Щом я забелязах, тя размаха криле и мързеливо полетя към мен. Неотдавнашните събития ме бяха направили малко недоверчив към птиците, така че се дръпнах, като закръжи над главата ми. Ала тя кацна на пътя пред мен, наклони глава и ме заоглежда с лявото си око.
— Да — обяви след малко, — ти си този.
— Този какво?
— Този, когото ще придружавам. Нали нямаш нищо против да те следва една птица на лоша поличба, Коруин?
И се изкикоти, а после изпълни кратък танц.
— Не виждам как бих могъл да попреча на подобна безцеремонност. Откъде ми знаеш името?
— Аз те очаквам от самото начало на Времето, Коруин.
— Сигурно е било доста отегчително.
— Съвсем не беше чак толкова дълго тук, на това място. Времето е каквото го направиш.
Продължих да вървя. Отминах птицата и закрачих по-нататък. След няколко мига, тя изпърха край мен и кацна върху голяма скала от дясната ми страна.