Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Жълтото лице се усмихна.
— В доклада е. Няма видими модификации.
— Хммм… — Озирис отново махна. От пода изскочи редица от лъскави метални ръце, които се протегнаха към затворника. — Може би е нужен по-изтънчен подход — нов жест изкара още повече ръце, всяка обвита от прозрачна тръба и завършваща с огромна игла. — От служебния ти профил разбрах, че се страхуваш от медицински процедури и от лекарства. Вероятно се дължи на някое лошо преживяване в детството? — и посочи с пръст; една по една ръцете започнаха да се навеждат като челюстите на някакво странно, огромно насекомо и иглите се забиха в различни меки части от тялото на затворника. — Може би това ще ти помогне да премислиш историята си, която за жалост аз намирам за неадекватна.
Затворникът, който се мъчеше да изкара някакъв звук от гърлото си, най-после успя. Щом разноцветните течности запулсираха по тръбите и занастъпваха неумолимо към него, той нададе такъв писък, че всичко се разтресе. Когато черно-зелени петна разцъфнаха покрай иглите и започнаха да се разстилат под кожата му, пронизителният писък на Шумейкър, който можеше да пукне тъпанчетата на всички, се изкачи на ново, още по-високо равнище на лудост.
Озирис поклати глава. Снижи пресекливите викове на мъжа до тихо свистене, после съживи втория затворник.
— Няма да ти кажа къде се намираш, така че не си и прави труда да ме питаш — богът беше започнал вече да се ядосва. — Вместо това сега ти ще ми кажеш някои неща. Виждаш ли го твоя приятел?
Вторият, чиято тъста черна коса и високи скули предполагаха азиатски произход, кимна, облещил очи в очаквателен ужас.
— Е, Милър, вие двамата наистина сте се проявили като големи палавници. Набъркали сте се в нормалното функциониране на проекта „Граал“ и — най-лошото — направили сте го без разрешение.
— Но ние получихме разрешение! — извика Милър. — О, Исусе, няма ли никой да ни повярва?
— Защото е много лесно да излъжеш — Озирис разпери пръсти и изведнъж Милър се озова в стъклен куб, висок три пъти колкото него. Неколцина от енеадите се наведоха напред — зрители на вечерен забавен спектакъл. — Но не е лесно да лъжеш, когато се бориш да запазиш собствения си разум. В досието ти пише, че изпитваш болезнен страх от удавяне. Така че докато премисляш кой те е накарал да се впуснеш в тази малка лудория, ще ти предоставя възможност да изследваш този страх от първа ръка.
Кубът започна да се пълни с вода. Затворникът, който сигурно знаеше, че физическото му тяло продължава да е затворено някъде из офисите на „Телеморфикс“ и сега измъчват само ума му, ала не можеше да се радва на това разделение, започна да удря по прозрачните стени.
— Чувам те. Разкажи ни, каквото знаеш. Виж, водата вече ти стига до коленете.
Когато блудкавата вода стигна до кръста, гърдите, врата му, Милър забъбри с писклив глас за заповедта, която бил получил — да включи сплитера на таламуса; помислил си, че става въпрос за някакъв тест. Дори и за миг не решил, че сплитерът продължава да е блокиран и че това му действие окончателно ще освободи субекта. Дори когато беше принуден да скача, за да задържи устата си над водата, той се кълнеше, че не знаел нищо освен онова, което му било наредено да направи.
Кубът се пълнеше все по-бързо и по-бързо. Затворникът плуваше кучешката и пляскаше учестено с ръце, но всеки миг го приближаваше все повече към горния край на куба и намаляваше въздушното пространство. Озирис потисна въздишката си. Ужасът на Милър беше толкова явен, че почти се чувстваше неудобно, но човекът нито на йота не отстъпи от историята си. И още по-важно — Господарят на живота и смъртта бързо губеше доверието на събралото се Братство.
Кубът вече се беше напълнил догоре. Отчаяните крясъци на затворника, стигнали до върха си, изведнъж секнаха. Милър беше поел голяма глътка зеленикава вода в опита да избърза с края. След миг пое още една. Изписаната на лицето му трескава паника изведнъж стана още по-остра.
— Не, няма да умреш. Дробовете ти ще горят, ще се давиш, ще се бориш, но няма да умреш. И ще продължиш да се давиш, колкото аз поискам — Озирис не успя да скрие притеснението в гласа си. Погледна към другия затворник — подута буца от почерняла плът на петна, почти изгубила човешкия си вид, все още набодена с дузина игли. От разкъсания отвор, който някога е бил уста, продължаваха да излизат писъци. Но всичко това беше само страничен ефект. Тези хора не знаеха нищо.