Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Пристанището беше съвсем недалеч от парадното стълбище на двореца — вероятно нямаше и километър, ако се съди по корабните фенери, които проблясваха между сградите. Орландо и новите му съюзници се постараха да оформят сплотена групичка, преди да тръгнат пеша нататък.
„Това наистина смърди! — беснееше Орландо. — Това е ВР-симулация, най-мощната, за която някой някога е чувал, и да ходим пеша! — Но всякакви примки за мигновено преодоляване на разстояния или други полезни трикове за преоформяне на реалността, които биха могли да са вградени в структурата на Темилун, не бяха известни нито на Орландо, нито на някой от спътниците му. — Ако някой от семейство Атаско беше с нас…“
Вървяха с възможно най-бързата крачка — точно на границата, при която нервната им припряност би започнала да се набива на очи. В този ранен вечерен час градът беше твърде оживен. Улиците бяха претъпкани с превозни средства — моторизирани и задвижвани от педали; по каменните тротоари се тълпяха темилунците, които се прибираха от работа. Но дори и сред тази навалица групата пътешественици привличаше внимание. „Няма нищо толкова за чудене — помисли си Орландо, — малко са градовете, и виртуални, и всякакви други, в които някой с такъв ярък скандален вид като Сладкия Уилям не би привлякъл окото поне за миг.“ Високата Рени пак го настигна.
— Мислиш ли, че Селърс искаше да ни каже, че веднага щом тръгнем по вода, ще преминем в друга симулация? Или ще трябва да плуваме с дни?
Орландо поклати глава и каза:
— Изобщо не знам.
— Какво ще им попречи да ни хванат по реката? — попита Фредерикс и надникна иззад рамото на Орландо. — Искам да кажа, все някога ще влязат в онази тронна зала и като тръгнат да търсят… — млъкна и опули очи. — Ами какво ще стане, ако ни убият там?
— Ще се изключиш и… — започна Рени и млъкна. Маймунът, който подскачаше до нея на четири крака, погледна нагоре.
— Мислиш си, че ако сега не можем да се изключим, няма гаранции, че виртуалната ни смърт би попречила на това? — попита той. — Или си мислиш за нещо още по-лошо?
Тя едва-едва разтресе глава.
— Мисля, че просто не е възможно. Не може да бъде. Болката е едно — тя може да се дължи само на хипнотично внушение, — дори и принудителната кома, но наистина не ми се иска да вярвам, че нещо, което се случва във ВР, би могло да те убие… — пак млъкна. — Не — каза го твърдо, сякаш сложи нещо в чекмедже и бързо го затвори. — По-късно ще имаме време да говорим за всичко. Сега от това няма никаква полза.
Продължиха мълчаливо. Тъй като високите сгради закриваха водата, Фредерикс изтича напред, за да огледа. Пуснал се по сюрреалиетичността на момента, Орландо се хвана, че се е втренчил в маймунския приятел на Рени.
— Ти как се казваш? — попита той маймунския сим.
— !Ксабу — в началото се чу прещракване, после — преглъщане. Орландо не можа да различи дали първата буква е „г“, „х“ или „к“. — А ти си Орландо — изражението на лицето му би могло да е маймунска усмивка.
Орландо кимна. Сигурен беше, че човекът, който се крие зад маймуната, може да разкаже интересни неща, но не му достигаха сили да се чуди какви ли можеха да са те. По-късно, както беше казала Рени. По-късно щяха да имат време да говорят.
„Ако има по-късно…“
Фредерикс бързаше обратно към тях.
— Точно зад ъгъла е — рече той. — Целият кораб е осветен. Ами ако не е готов да тръгне, Орландо?
— Готов е — отсечено отговори той. Нямаше представа дали е готов, но проклет да е, ако даде на тези хора още един повод да се тревожат. — Видях го, като ни караха.
Фредерикс го изгледа със съмнение, ала не каза нищо.
— Споко, споко, мъжки ~ измърмори снизходително роботът и попипа собствената си анодизирана шия — търсеше канюлата си. — Ще ни хванат, ще ни направят нещо лошо. Зле е, пич, много е зле!
Шлепът беше вързан на собствен док — самотно ярко цвете с помпозна, пъстра украса сред грубата функционалност на пристанището. Загледан в красивия кораб, Орландо усети как слабостта в крайниците му леко намалява, как тъпата болка в главата му затихва. Шлепът щеше да ги отведе далече, където враговете им не можеха да ги намерят. Щеше да има време да си почине, да възстанови силите си.
Рени гледаше над рамото на Орландо. Махаше с пръст във въздуха, сякаш дирижираше много малък оркестър.
— Какво правиш? — попита Фредерикс.
— Броя. Деветима сме. Правилно ли е, или бяхме повече, когато напуснахме двореца?
Фредерикс поклати глава.
— Не знам. Не съм си мислил за това.
— Трябваше да помислим. — Рени явно беше ядосана, но като че ли на себе си. — Може да сме загубили някого по пътя.