Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Лидия често обърсваше сълзите си през време на разказа.
После слязоха в рудниците.
Те срещнаха тука една разрошена жена, която караше количка с камъни.
— Коя е тази нещастна жена? — запита Лидия.
— Държанката на капитан Николин.
— Как се казва тази нещастница? — попита Данишев.
— Наричат я Марушка — отвърна Волков, — но струва ми се, че това не е истинското й име.
— Бедната жена, каквото и да е сторила, аз ще гледам да облекча живота й.
Марушка, като видя Лидия, блъсна настрана количката и падна на колене пред нея.
— Милост, хубава госпожо, мъките в рудниците са страшни. Не мога по-дълго да търпя тука. Казаците сипват ракия в разраненото ми тяло, за да увеличават мъките ми.
— Добре, аз ще узная кой си е позволил да налива ракия — каза Данишев.
— Нека да я вземем с нас, защото може да я убият тука.
Данишев заповяда на инспектора да отделят Марушка от останалите затворници и да не работи до второ разпореждане.
— Вярвате ли, каквото каза тази жена? — запита Данишев Волков.
— Може да е вярно, тъй като има много, които искат да й отмъстят, защото тя през целия живот на Николин се е отнасяла лошо с тях.
— Няма доказателства — каза Данишев, — които да показват вина, и дори при наличността на такива според мене това наказание за една жена е жестоко.
— За това ще помислим — каза Данишев на жена си. — Чини ми се, че най-добре ще е да се върнеш у дома и да не идваш с нас в рудника.
— И аз ще дойда с вас — каза Лидия, като се качи на таблата, която щеше да ги заведе в рудника.
По даден знак войниците почнаха да спускат таблата. При влизане в рудника те почувствуваха силна миризма и плесенясал въздух.
Когато стъпиха на земята, Волков заведе Данишев и жена му на мястото, където работеше Кнудзон.
Волков повика генерала. Той се обърна и видя две непознати лица. Помисли, че това са управителят и жена му.
— Новият управител дойде при тебе, за да те пита дали имаш да се оплачеш от нещо и да възстанови правдата.
— Да възстанови правдата? Мисля, че това може да стори само императорът — каза Кнудзон.
Данишев се приближи до генерала и каза:
— Поздравявам ви, генерале, дайте си ръката.
— Какви думи, какви маниери! Откакто съм тука, никой не е говорил така с мене.
— Нима може човек да се отнася другояче с човека, когото цяла Русия почита като пръв герой и спасител на родината ни. Освен това аз ви нося поздрав от едно трето лице — от Негово височество великия княз Константин.
— Великият княз е прекрасен човек. Аз винаги съм го ценил и почитал.
— За вас не нося свобода, обаче аз ще разкъсам оковите ви и ще ви взема с нас у дома, ще живеете в моя дом под предлог да бъдете под добър надзор, а всъщност ще ми бъдете истински приятел или ако желаете — мой гост.
— Истина ли е това, което чувам, или е сън?
— За да се уверите, че това, което казах, е вярно, аз ще разкъсам още сега веригите ви. Волков, помогни ми да освободим генерала от веригите.
— Аз мисля, че този чук ще е достатъчен да ги разчупи; щом е за свободата на генерала, ще ги разкъсаме с ръце.
След няколко минути генералът бе освободен от оковите. Данишев представи жена си, която му подаде двете си ръце, каза му, че тя ще го има като втори баща. Тя си спомни за баща си и се разплака като малко дете.
Данишев се приближи до нея и като я помилва, утеши я с думите:
— Нима загубата на баща ти, Лидия, е толкова голяма, че не можеш да я замениш с мене?
— Напълно я заменям — каза му тя, — ти си всичко за мене.
Не след дълго всички се качиха на таблата и излязоха от рудника.
Разнесе се слухът в Красноярск, че новият управител освободил генерала. Цяла седмица непрекъснато се говореше за добрината на новия управител. По молба на Лидия след няколко седмици освободиха и Марушка. Кнудзон и Волков съветваха Данишев да не прави това, но Данишев не желаеше да не се отзове на молбата на Марушка и затова не ги послуша.
Тя беше наистина много работна и добра готвачка. Особено беше внимателна и послушна към Лидия. Човек би казал, че тя бе се изменила, ала всякога, когато някой от господарите й биваше гърбом към нея, тя свиваше заканително юмруците си.
LXXXIV. НА ПАЗАРА ЗА РОБИ
Въпреки че Елисавета бе под закрилата на Мортиго, животът й между киргизите не бе много за завиждане, тъй като всички я гледаха неприятелски, всеки търсеше случай да й отмъсти. И затова Елисавета помоли Мортиго да я остави да си отиде.
Една заран Мортиго влезе в палатката на Елисавета и й каза:
— Виждам, Елисавета, че най-добре за тебе е да си отидеш. Не е нужно да ти разправям, че тази раздяла е много тежка за мене, но имам предвид, че може да се случи нещо с мене и ти ще останеш тук беззащитна.