Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Как ще говоря, когато всичко това е за Кал Ахмед? Въпреки че той благополучно избяга, сигурен съм, че се намира в някаква околност.
Той знаеше също, че селяните го приемаха радостно в домовете си. Сега той трябваше да говори против този човек, когото селяните обичаха и приемаха на драго сърце. „Не, никога! Аз не искам да говоря за това. Ще измисля нещо друго“ — си помисли той.
В същото време на вратата се похлопа и влезе Симонова да съобщи, че закуската е готова.
Свещеникът бе решил да говори на вдовицата за своята любов и ако тя не се решеше да му стане жена, трябваше да се разделят, понеже не можеше да понася по-дълго изкушенията.
Когато влязоха в стаята за хранене, Неандрович взе чашата с чай и като я остави на масата, загледа се във вдовицата.
— Не си ли чула нещо за Кал Ахмед, откъде е напуснал селото?
— Да, чула съм — каза вдовицата, — но не съм го виждала.
— Неговата глава е оценена и горко му, ако го уловят — загубен е! Знаеш ли къде се намира?
— В гората — каза вдовицата. — Той продължава разбойническия си живот.
— Нима още не си имала писмо от него!
— Не, откакто е заминал.
След това вдовицата стана и се изправи до прозореца, за да скрие сълзите си. Беше й мъчно, че той не беше й писал ни дума. После тя погледна в двора и видя един старец.
— Приятелят ти идва — каза тя на свещеника, — пустинникът идва.
— Кой? Пустинникът ли? Трябва да ни носи важни новини.
Свещеникът стана, за да го посрещне, но той беше вече на прага. Като го видя, домакинът остана учуден. Приятелят му се бе много изменил. Неговото винаги право тяло се бе прегърбило, лицето му бе загрижено, косата му в една нощ бе много побеляла. Свещеникът му подаде ръка и го заведе в стаята. Сложи го на стола и го попита:
— Какво ти е днес — като че си болен?
— Природата иска своето — каза пустинникът, — чух снощи глас, който ме зове към гроба. Чудно ли е това? Днес съм на 90 години.
— Аз мислех, че ще живееш 100 години.
— По-рано ми бе все едно кога ще умра — каза пустинникът, като наведе рамене, — но сега има нещо, което ме крепи на тоя свят — детето, което обикнах толкова много и което искам да възпитам.
— Ти ще живееш още, само си въобразяваш, че ще умреш.
— Не — отговори Орлов, — снощи за пръв път ми се схвана една част от тялото.
След това той вдигна с дясната ръка лявата, която бе вдървена.
— Идвам при тебе единствено за детето — каза той. — Тревожи ме мисълта за бъдещето на Владимир. Ако утре умра, ще остане сираче.
— Аз ще взема Владимир при мене и добрата Симонова ще му бъде втора майка.
— Как да ти благодаря за това? Знаех, че мога да разчитам на тебе.
— Добре сторихме, че изпратихме майката на Владимир в лудницата — каза свещеникът. — Какво щеше да стане с нея, ако умреше?
— Там на нея й е добре — каза пустинникът, — затова стига, трябва да бързам да си отида, понеже Владимир е самичък.
Той се сбогува със свещеника и се отправи към гората. След няколко минути влезе в колибата и намери всичко в ред.
Щом отвори вратата, вярното му куче Фазан го посрещна. След малко същото стори и Владимир, когото пустинникът помилва по червените странички.
— Ти не ще останеш сираче, когато аз си отида — каза му той, като го помилва. — Ти не ще станеш просяк. Бог е искал, изглежда, ти да бъдеш наследник на името и на имота ми. Старият Орлов не е така беден, както изглежда. Той наистина живее в гората, яде най-простата храна и се облича в кожи, обаче никой не знае какво богатство има той! По-добре е никой да не знае, понеже ако се научат, ще ме убият!
„Аз не държа много на тези пари, но откакто това дете е при мене, откакто имам Владимир, почнах да ги зачитам повече.“
— Дядо — каза в същата минута малкият Владимир, — гладен съм.
— Гладен ли си? Ей-сега дядо ти ще ти донесе малко печено месо от зимника, за да си хапнеш — каза му старецът, като слезе в зимника, който се намираше зад колибата.
Когато слезе долу, той получи удар и падна на земята. Той стоя така дълго време и когато дойде на себе си, видя вярното си куче, което му ближеше ръцете. Той едва можа с голяма мъка да се изкачи в колибата. И дясната му ръка бе парализирана. Намери за добре да си легне. Главата му силно бучеше — бе съвсем отпаднал. Гледаше печално стоящия до леглото му Владимир.
— Бедни Владимире, не мога сега да ти дам нищо за ядене. Ще трябва да почакаш, докато дойде на обяд свещеникът. Той каза, че ще дойде.
На обяд дойде свещеникът. Когато видя, че приятелят му лежи, много се изплаши. Той искаше да му пусне кръв, но Орлов не позволи.
— Оставете ме да свърша спокойно — каза му той, — аз живях доста. Сега остави това и слушай какво ще ти кажа: чувствувам, че силите ме изоставят и че до утре не ще доживея. Когато умра, ще ми изкопаеш гроб зад колибата и като ми прочетеш молитва, постави ме в него така, че никой да не знае, че това е гробът ми.