Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
И така, Джолиън изнамери един сив цилиндър, поиска от Айрин парченце светлосиня панделка и предпазливо, спокойно, с автомобил, влак и такси стигна до стадион „Лорд“. Там, до Айрин в зелена рокля и черен суташ, той наблюдаваше играта и усещаше как някогашното вълнение потръпва в него.
Но мина Соумс и денят бе провален. Лицето на Айрин се изкриви от стиснатите устни. Нямаше смисъл да остават тук, за да гледат как Соумс или дъщеря му ще се изнизват пред тях като десетична дроб. И той каза:
— Слушай, мила, ако ти дотегна… да си вървим.
Вечерта се почувства съвсем отпаднал. Като не желаеше Айрин да го види в такова състояние, почака, докато тя започне да свири, и тогава се измъкна в малкото студио. Отвори високия прозорец за хладина, а вратата — за да чува музиката; настани се в старото кресло на баща си, затвори очи, облегна глава на изтърканата кафява кожа. Като тази част от сонатата на Цезар Франк бе бил животът му с Айрин — една божествена терца. А изведнъж — тази история… тази мъчителна история с Джон! На ръба между съзнанието и задрямването той почти не разбираше насън ли усеща мириса на пура и сякаш виждаше баща си в мрака, през затворените си очи. Образът се очертаваше, изчезваше, появяваше се отново. Струваше му се, че в самото кресло, където беше седнал, вижда баща си в черен редингот, кръстосал нозе, да полюлява очилата с палеца и показалеца; вижда големите бели мустаци, хлътналите очи, които поглеждаха изпод купола на челото, сякаш търсеха неговите, и му казваха: „Готов ли си, Джо? Ти трябва да решиш. Тя е жена!“ О, как позна баща си в тази фраза; как цялата Викторианска епоха изникна заедно с нея! И своя отговор: „Не, побоях се. Побоях се да не огорча нея, Джон и себе си. Имам болно сърце. Побоях се.“ Но старите очи, толкова по-стари и толкова по-млади от неговите собствени, настояваха: „Касае се за твоята жена, за твоя син, за твоето минало. Бори се, моето момче!“ Беше ли това съвет от блуждаещ призрак, или бащинското чувство продължаваше да живее в сина? И пак този дъх на пура — от напоената с него стара кожа. Добре, ще се бори, ще пише на Джон, ще обясни всичко — черно на бяло! Изведнъж усети, че започна да диша с мъка, че се задушава, сякаш сърцето му се е подуло. Стана и излезе на въздух. Звездите светеха по-ярко от всеки друг път. Зави по терасата към другата страна на къщата и оттам, през прозореца на салона, видя Айрин пред пианото, с озарени от светлината сребристи коси; изглеждаше вглъбена в себе си, отпуснала ръце, втренчила някъде напред тъмните си очи. Джолиън видя как вдигна ръце и ги сключи до гърдите си. „За Джон — помисли той. — Само за Джон. Аз вече преставам да съществувам за нея… Съвсем естествено!“
Измъкна се обратно, като внимаваше да не го види.
На другия ден, след една тежка нощ, се зае със задачата си. Пишеше с мъка и често задраскваше:
Ти вече си достатъчно голям и можеш да разбереш колко е тежко за старите да откриват живота си пред своите деца. Особено когато, какъвто е случаят с майка ти и мене — при все че за мене тя си остава все млада, — старите са дали изцяло сърцето си на този, пред когото трябва да се изповядат. Не мога да кажа, че съзнаваме, че ме прегрешили — според мене хората рядко съзнаваме това, — но мнозина биха казали, че сме, а поведението ни, добро или лошо, във всеки случай ни излагаше. Истината, моето момче, е, че и двамата имахме минало, и моята задача сега е да ти го кажа, защото то засяга тежко и дълбоко твоето бъдеще. Преди много, много години — всъщност през хиляда осемстотин осемдесет и трета, когато била едва двайсетгодишна — твоята майка я сполетяла тежката и продължителна злочестина да сключи един нещастен брак… не с мене, Джон. Без собствени средства и с мащеха, твърде близка по нрав с Изабела323, тя била нещастна в соя бащин дом. И се омъжила за бащата на Фльор, братовчед ми Соумс Форсайт. Той я ухажвал упорито и трябва да му се признае, че бил дълбоко влюбен в нея. След една седмица тя разбрала каква страшна грешка е направила. Не по негова вина: нещастието се дължало на нейното непознаване на живота.“
Дотук Джолиън бе успял да запази някакво подбие на насмешливост, но отсега нататък темата го увлече.
„Искам да ти обясня, Джон, ако съумея — а това е много трудно, — как е възможно да се случи такъв нещастен брак. Ти ще кажеш, разбира се: «Как е могла да се омъжи за него, щом не го е обичала?» И щеше да си прав, ако нямаше едно-две твърде страшни обстоятелства. Цялата беда, злочестина и трагедия изхожда от тази нейна първоначална грешка, затова трябва да ти я изясня, доколкото мога. Виждаш ли, Джон, в ония дни, както и днес — а въпреки всички приказки за просвещаване, не виждам как би могло да бъде другояче, — повечето девойки са се омъжвали, без да имат представа за сексуалната страна на живота. Дори да са знаели какво означава тя, не са го изживявали. В това е цялата трудност. Каквото и да знаят от четено и чуто, отсъствието на личен опит си остава гвоздеят в затруднението. В много бракове — такъв е бил и бракът на твоята майка — девойките не знаят и не могат да знаят дали действително изпитват любов към мъжа, за когато се омъжват; те разбират това едва след физическото осъществяване на брака. В много случаи, дори когато е имало известни колебания в това отношение, физическата близост споява и укрепва привързаността, но в други — както е било при майка ти — девойката разбира, че е направила грешка, която напълно унищожава и малкото съществуващо увлечение. Нищо в живота на една жена не е така трагично, както това откритие, което всеки ден и всяка нощ става все по-ясно. Дебелокожите, нечувствителни натури могат да се изсмеят на такава грешка и да кажат: «Много шум за нищо!». Тесногръдите фарисеи, които преценяват живота на другите по своя собствен, могат да осъдят направилите подобна грешка на доживотен затвор в тъмницата, която сами са си създали. Знаеш поговорката: «Както си е постлала, така ще легне.» Жестока пословица, съвсем недостойна за джентълмен или за дама в истинския смисъл на тези думи; по-тежка присъда не мога да изрека. Аз не съм това, което може да се нарече нравствена личност, но не желая нито с една дума, скъпи мой, да те наведа на мисълта, че човек може да се отнася леко към връзките и задълженията, които е поел. Не дай боже! И с опита на целия си досегашен живот мога да кажа, че тези, които осъждат жертвите на подобни трагични грешки и не им подават ръка за помощ, са безчовечни, или по-точно, биха били безчовечни, ако имаха достатъчно разум да разберат какво вършат. Но те го нямат! Да ги оставим! За мене те са така анатемосани, както и аз сигурно съм анатемосан за тях. Трябваше да ти кажа всичко това, защото ще те поставя в положението да съдиш майка си, а ти си много млад, без никакъв опит в живота. Но да продължа своя разказ. След тригодишни усилия да заглуши отчуждеността — бих казал, отвращението си: и не би било много силно, защото при подобни обстоятелства отчуждеността скоро се превръща в отвращение! — след три години, който за същество като майка ти, Джон, чувствително и влюбено в красотата, са били истинско мъчение, я среща един млад мъж, който се влюбва в нея. Това е архитектът на къщата, където живеем; той я е стрил за майка ти и за бащата на Фльор — нов затвор, където тя трябвало да живее, вместо в лондонския! Този строеж е спомогнал, донякъде, за по-нататъшните събития. Както и да е, и тя се влюбила в него. Не е необходимо, то се знае, да ти обяснявам, че човек не се влюбва по свой избор. Любовта идва сама. Дошла и сега! Мога да си представя — при все че майка ти никога не ми е говорила за това — борбата, която е настъпила тогава в нея; защото тя е била възпитана строго, Джон, и не е била лекомислена… никак! Но любовта е била все пак непреодолима и от чувство се е превърнала във факт. Тогава настъпва ужасната трагедия. Трябва да ти я разкажа, защото иначе не ще разбереш никога истинското положение, с което ще има да се справяш. Този, за когото майка ти е била омъжена, Соумс Форсайт, бащата на Фльор, една нощ, в разгара на любовта й към онзи млад човек, осъществява насила съпружеските си права. На другия ден тя се среща със своя любим и му казва за станалото. Никога не узнахме дали се е самоубил, или от разсеяност е допуснал да бъде прегазен; но така бе станало. Представи си как се е чувствала майка ти онази вечер, когато е узнала за смъртта му! Случи се така, че аз я видях. Дядо ти ме изпрати да й помогна, ако е възможно. Успях само да я зърна, преди съпругът й да хлопне вратата пред мене. Но не забравих лицето й; виждам го и сега. Не бях влюбен в нея нито тогава, нито през следващите дванайсет години. А все пак не го забравих. Не е лесно, милото ми момче, да се пишат такива неща. Но, виждаш ли, необходимо е. Майка ти е всецяло, напълно погълната от любовта си към тебе. Не искам да се изказвам сурово за Соумс Форсайт. Не изпитвам лошо чувство към него. Отдавна го съжалявам; съжаля
323
Изабела — съпруга на библейския цар Ахав, прочута с жестокостта и разврата си.