Сага за Форсайтови

Необикновено развълнуван, Соумс погледна приятното пълничко лице на готвачката, набръчкано от постоянното навъртане около печката.

— Това ще му бъде от голяма полза, сър — каза тя.

Тимоти промърмори нещо; но той говореше явно на себе си и Соумс излезе с готвачката.

— Как бих искала да ви приготвя мус от ягоди, мистър Соумс, както едно време; вие толкова много го обичахте! Довиждане, сър; наистина ни зарадвахте.

— Грижете се за него, Джейн; много е остарял.

Стисна сбръчканата й ръка и слезе. Смитър още стоеше на въздух пред входа.

— Как го намирате, мистър Соумс?

— Хм! — промълви Соумс. — Позагубил е връзката с живота.

— Да — отвърна Смитър. — Страхувах се, че така ще ви се стори, като дойдете направо отвън и го видите докъде е стигнал.

— Смитър — каза Соумс, — ние всички сме ви безкрайно задължени!

— О, не говорете така, мистър Соумс! За нас е удоволствие… той е прекрасен човек.

— Да-а. Довиждане. — сбогува се Соумс. И се качи в таксито. „Качват се! — помисли той. — Качват се!“

Щом пристигна в хотела в Найтсбридж, той отиде във всекидневната и позвъни за чай. Нито Анет, нито Фльор се бяха прибрали! Самотата отново го потисна. Ах, тези хотели! Какви чудовищно големи заведения бяха станали! Припомни си времето, когато нямаше нищо по-голямо от „Лонг“ и „Браун“, „Морли“, „Тейвистър“… когато поклащаха глави, щом се споменеше „Лангхем“ и „Гранд хотел“. Хотели и клубове… клубове и хотели, нямаха край днес! И Соумс, току-що наблюдавал на стадион „Лорд“ чудото на традицията и непредвидимостта, се унесе в мисли за промените, настъпили в тоя Лондон, където се бе родил преди шейсет и пета години. Все едно дали държавните ценни книжа се качваха, или не, Лондон бе станал чудовищен град! Нямаше втори като него на света, освен може би Ню Йорк! Днешните вестници можеха да изпадат в истерия; но всеки, който помнеше — както го помнеше той — Лондон от преди шейсетте години и го виждаше сега, разбираше каква плодотворност и възможности крие богатството. Трябваше само да не си губят ума, а да се стремят неуморно към него. Та той помнеше улиците с калдъръм и файтоните с воняща слама на пода! А какво ли не би могъл да има разкаже старият Тимоти, ако бе запазил паметта си! Можеше да има много неуредици, хората се суетяха и бързаха, но тук бяха Лондон и Темза, а зад — тях Бритнаската империя, разпростряла се докрай света. „Държавните ценни книжа се качват!“ Не би се изненадал ни най-малко! Всичко зависеше от хората! И цялата булдогска упоритост на Соумс се отрази за миг в сивите му очи, загледали някаква викторианска гравюра на стената. Хотелът бе купил три дузини от тоя вид! Старите гравюри в някогашните странноприемници заслужават да се видят — някоя ловна сценка или Кариерата на обесника320… но това тук беше сантиментална глупост… Да, викторианското изкуство бе изчезнало! „Кажи им да се държат!“ — бе поръчал Тимоти. За какво да се държат обаче в това съвременно стълпотворение от „демократически принципи“? И частната собственост дори бе заплашена! При мисълта, че частната собственост може да изчезне, Соумс бутна чая настрана и отиде до прозореца. Само като си представеше, че ще може да притежава част от природата толкова, колкото тълпата притежава цветята, дърветата, езерата в Хайд парк! Не, не! Частната собственост е в основата на всичко, което си заслужава да владеем. Човечеството е позагубило малко от здравия си разум, както кучетата го позагубват понякога при пълнолуние и се измъкват да поскитат нощем; но и човечеството знае като кучетата къде са му топлата постеля и хлябът с масълцето и непременно ще се завърне към единствения дом, който заслужава да притежаваме — към частната собственост. Човечеството се е вдетинило днес, като стария Тимоти… и изяжда първо най-вкусното парче!