Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
В един не така тревожен момент би му се сторило може би забавно да погледне борбата, предизвикана от думите му — крепкото ръкостискане, с което синът му поиска да го успокои, и ужаса, изписан на лицето му от последиците на това успокоение; но сега почувства само признателност за ръкостискането.
— Много добре. Можеш да повярваш следователно на това, което ще ти кажа. Ако не се откажеш от своето увлечение, ще направиш майка си нещастна до края на живота й. Повярвай ми, мили, миналото — каквото и да е било — не може да бъде погребано… наистина не може.
Джон стана от облегалото на креслото.
„Девойката! — помисли Джолиън. — Ето я застанала пред него… като самия живот… настойчива, любеща, прекрасна!“
— Не мога, татко; как бих могъл… само за това, че ти казваш? Не мога, разбира се!
— Ако знаеше цялата истина, Джон, би се отказал без колебание. Би бил длъжен да се откажеш. Нима не можеш да ми повярваш?
— Откъде знаеш какво бих решил? Аз я обичам, татко, повече от всичко на света!
Лицето на Джолиън се сгърчи, той заговори измъчено и бавно:
— Дори от майка си ли, Джон?
По изражението на сина си, по стиснатите му пестници Джолиън разбра напрегнатата борба, която ставаше в него.
— Не зная — избухна Джон. — Не зная! Но да се откажа от Фльор за нищо… заради нещо, което не разбирам, заради нещо, което не вярвам и наполовина да е толкова важно, както ми се представя… Това ще ме накара… ще ме накара…
— Ще те накара да сметнеш, че сме несправедливи, че ти пречим… да. Но така ще бъде все пак по-добре, отколкото да продължаваш по тоя път.
— Не мога. Фльор ме обича, аз я обичам. Вие искате да ви вярвам; защо сами не ми вярвате, татко? Не, няма да разпитваме… все едно, че нищо не е имало. Само ще обикнем още повече и теб, и мама.
Джолиън пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си, но я извади празна; само местеше език зад стиснатите зъби.
— Помисли, Джон, какво беше майка ти за теб! Тя няма никого освен теб; аз не ще изкарам още дълго.
— Защо? Не е честно да… Защо?
— Защото — заяви почти студено Джолиън, — защото така казват лекарите. Само затова.
— О, татко! — извика Джон и се разплака.
Този изблик на слабост у сина, който не бе заплакал нито веднъж след десетгодишната си възраст, страшно развълнува Джолиън. Той разбра напълно колко невероятно меко беше сърцето на малкия, колко дълбоко ще страда той от тази история и в живота изобщо. И протегна безпомощно ръка, защото не желаеше — а всъщност и не смяташе — да стане.
— Недей, мили — промълви той. — Или ще разплачеш и мене!
Джон заглуши мъката си и остана неподвижен, отвърнал лице.
„А сега? — помисли Джолиън. — Какво да кажа, за да го трогна?“
— Да не забравя: не казвай на мама — започна той; — стигат й страховете за теб. Зная какво чувстваш, Джон, но ти познаваш достатъчно добре и нея, и мене, затова можеш да разбереш, че ние не бихме желали да опропастим щастието ти с нищо. Та то е нашата едничка цел; аз, във всеки случай, мисля само за твоето и нейното щастие, тя — само за твоето. А бъдещето и на двама ви е поставено на карта. Джон се обърна. Лицето му беше смъртнобледо; дълбоко хлътналите очи пламтяха.
— Но какво има? Какво има? Защо не ми казвате?
Разбрал, че е победен, Джолиън пъхна отново ръка във вътрешния си джоб и остана така цяла минута, задъхан, затворил очи. Мина му през ум: „Имах дълготрайни сполуки… имах и горчиви мигове… но този е най-горчивият от всички!“ Извади ръка заедно с писмото и каза уморено:
— Слушай, Джон, ако не беше дошъл днес, щях да ти изпратя това нещо. Исках да пощадя и тебе, и майка ти, и себе си, но виждам, че е невъзможно. Прочети го, а пък аз ще отида в градината.
И се надигна да стане.
Взел вече писмото, Джон избърза:
— Не, аз ще изляза.
Джолиън се отпусна отново на креслото. Голяма синя муха избра този миг да избръмчи яростно край него; звукът беше приятен — все по-добър от нищо… Къде бе отишло момчето да чете това писмо? Противно писмо… Противна история! Жестока… Жестока за Айрин… за Соумс… за тия две деца… за самия него! Сърцето му биеше болезнено ускорено. Живот… с любовта… труда… красотата… страданието… и край. Приятен… прекрасен въпреки всичко; докато един ден съжалиш, че си се родил. Живот… който те похабява. Но все пак не ти вдъхва желание да умреш… най-злостното му коварство! Грешка е да имаш сърце! Мухата забръмча отново, внасяйки летния зной, звуци и дъх — да, дори дъха! — на зрели плодове, изсъхнала трева, сочни шубраци и ванилен дъх на крави! А нейде там, сред тия ухания, Джо ще чете онова писмо, ще обръща и мачка смутено страниците… с разбито сърце! Тази мисъл го прониза жестоко. Джон беше така чувствителен, добросъвестен и нежен… Несправедливо беше наистина, дори съвсем несправедливо! Припомни си как Айрин му каза веднъж: „Никога не се е раждало на тоя свят същество, така любящо и заслужаващо любов, като Джон.“ Бедничкият Джон! Целият му мир се разлетя на късчета в един летен следобед! Младостта възприема така остро всичко! Разтърсен, измъчен от мисълта, че младостта възприема всичко толкова остро, Джолиън стана от креслото и отиде до прозореца. Момчето не се виждаше никъде. Джолиън излезе. Ако може да му помогне с нещо тоя миг… трябваше да го стори!