Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Зелените мухи са ужасни тази година, макар че застудя. Изглеждаш уморен, Джолиън.
Той извади писмото от джоба си.
— Написах това нещо. Мисля, че трябва да го прочетеш.
— За Джон ли?
Лицето й се промени, просто помръкна изведнъж.
— Да. Разкрих греха.
Подаде й писмото и тръгна между розите. След малко, видял, че е свършила четенето и стои неподвижна, стиснала в отпуснатата си ръка изписаните листове, той се върна при нея.
— И така?
— Чудесно изразено. Не виждам как би могло да се каже по-добре. Благодаря ти, мили.
— Желаеш ли да премахна нещо?
Тя поклати глава.
— Не; за да може да разбере, Джон трябва да узнае всичко.
— Така мислех и аз… но все пак ми е противно!
Струваше му се, че нему това е сякаш по-противно, отколкото на нея… За него беше много по-леко да разговаря по сексуални въпроси с жена, отколкото с мъж; освен това Айрин беше много по-естествена и пряма, без неговата дълбока форсайтовска потайност.
— Не зная дали той ще разбере и сега, Джолиън. Толкова е млад; и почти плах пред физическата любов.
— Наследил е това чувство от баща ми, който беше стеснителен като девойка в тия въпроси. Дали не ще бъде по-добре да напиша всичко това, като кажа само, че си ненавиждала Соумс?
Айрин поклати глава.
— Ненавистта е само дума. Не дава никаква представа за нещата. По-добре е да си остане както е.
— Добре. Ще го изпратя утре.
Тя вдигна лице към неговото и Джолиън я целуна пред многото обвити в зеленина прозорци на големия дом.
Изповедта
Късно тоя ден Джолиън задряма в старото кресло. На коленете му стоеше захлупена La rôtisserie de la reine Pédauque324 и, тъкмо преди да заспи, той мислеше: „Дали нашият народ ще обикне някога действително французите? Дали ще ни обикнат те?“ Сам той ги бе обичал винаги, свикнал беше с духовитостта, вкусовете, кухнята им. Неведнъж преди войната бе посещавал с Айрин Франция, когато Джон беше в частен пансион. Но французите… можеше да ги обича само англичанин, който умее да ги гледа с безпристрастното око на естет! И с това тъжно заключение бе задрямал.
Когато се събуди, видя Джон, застанал между него и прозореца. Момчето бе дошло очевидно от градината и го чакаше да се събуди. Джолиън се усмихна, още полусънен. Колко мило изглеждаше това дете — чувствително, нежно, откровено! Изведнъж сърцето му се сви жестоко; той почти изтръпна. Джон! Изповедта! Направи усилие да запази самообладание.
— О, Джон! Откъде изскочи?
Синът му се наведе и го целуна по челото.
Едва сега Джолиън забеляза изражението на момчето.
— Дойдох си, за да ти кажа нещо, татко.
Джолиън правеше отчаяно усилие да успокои неприятното усещане в гърдите си.
— Добре, седни, моето момче. Видя ли майка си?
— Не.
Руменината по лицето му се смени изведнъж от бледност; той седна върху страничното облегало на старото кресло — както в отдавна миналите дни самият Джолиън бе седял до баща си, настанен в същото кресло. Кацваше той на това място до деня на разрива между него и баща му… Нима бе доживял до също такъв миг със своя син? Цял живот бе ненавиждал от дън душа сцените, вървял бе безшумно по избрания път, оставяйки и другите да следват своя. И ето че сега, в края на този път, му предстоеше изглежда сцена, много по-мъчителна от всички, които бе отбягвал. Спусна наличника пред вълнението и зачака сина си да заговори.
— Татко — започна бавно Джон, — ние с Фльор се сгодихме.
„Точно така“ — помисли Джолиън, дишайки с мъка.
— Зная, че вие с мама не одобрявате нашето намерение. Фльор ми каза, че преди да се омъжи за теб, мама е била сгодена с баща й. Аз не зная, разбира се, какво е имало всъщност. Но то е било преди цяла вечност. Аз я обичам, татко; и тя казва, че ме обича.
Джолиън издаде странен звук — полусмях, полустон.
— Ти си на деветнайсет години, Джон, аз — на седемдесет и две. Как бихме могли да се разберем по такъв въпрос?
— Ти обичаш мама, татко, и можеш да разбереш чувствата ни. Не е справедливо да допуснеш миналото да осуети щастието ни, нали?
Изповед пред една неизбежна изповед, Джолиън реши все пак да я отбегне, доколкото е възможно. И сложи ръка върху рамото на сина си.
— Слушай, Джон! Мога да те отклоня, като ти кажа, че и двамата сте много млади, не познавате добре собствените си чувства и намерения и така нататък. Но ти няма да ме послушаш, а освен това и няма смисъл… Младостта за нещастие се лекува сама. Ти говориш леко за „миналото“, без да знаеш — както сам каза — какво се е случило тогава. А сега кажи ми, дал ли съм ти някога основание да се съмняваш в думите ми или в любовта ми към тебе?
324
Роман от Анатол Франс — Кебапчийницата „Кралицата с пачи крака“. (Кралицата с пачи крака — средновековна скулптурна фигура: предполага се, че е представлявала Савската царица.)