Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Роландовият ка-тет остава единен, макар членовете му да са разпръснати в различни посоки и измерения на времето…
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Перейти на страницу:
Сега трябваше да продължи пътешествието си. Някъде напред се извисяваше Тъмната кула. Ала по-близо, много по-близо, беше човекът (дали наистина беше човек? знаеше ли някой?), който можеше да му разкаже как да се добере до нея. Роланд не се съмняваше, че ще го настигне, и щом това станеше, този човек щеше да му каже всичко — да, да, да, кажи го на планината, за да го чуя в долината: Уолтър щеше да бъде хванат и Уолтър щеше да проговори.
Пръстите му отново погалиха старинния рог и допирът до медната му обковка му подейства невероятно успокояващо, сякаш го докосваше за пръв път.
„Време е да тръгвам.“
Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше.
19 юни 1970–7 април 2004;
Казвам благодаря на Господ.
Приложение
Робърт Браунинг
„Чайлд Роланд Кулата достигна“
I
Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.
II
Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.
III
Ако реша съвета му да следвам
и се отправя по пътеката зловеща,
която според думите му крие
Тъмната кула, може би ще срещна
Смъртта; ала дори това да стане,
едва ли ще умра от тази рана.
IV
От толкова години сам се скитам —
надеждата изтля и се превърна
във призрак блед, лишен от жизнен ритъм,
и мисля си, че даже и да зърна
аз Кулата, сърцето уморено
ще спре да бие, от възторг сломено.
V
И както воин, сразен от тежка болест,
на смъртния си одър прикован,
приема примирено свойта орис,
предвкусвайки мъртвешкия саван,
и се сбогува с верните другари,
събрали се край него в този миг —
VI
„Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ —
мълвят устата му… но скръбният му лик
внезапно озарява се от мисли
за бойното поле и изведнъж
десницата му копие възжажда
и иска да си иде като мъж —
VII
аз също страдах много в своя поход —
тъй често ми предричаха провал,
тъй често ми напомняха жестоко
за рицарите, тръгнали да дирят
Тъмната кула и за техния финал…
И ни един от тях не бе успял.
VIII
И тъй, поех, безмълвен, безнадежден
покрай прегърбения урод с взор лукав
по друма неизвестен, що отвеждал
към Кулата. Дано да беше прав!
Бях сигурен, че погледът му ален
е вперен в мен наместо знак прощален.
IX
Цял ден вървях по този път безкраен,
цял ден се скитах, морен и отчаян,
а покрай мене равнина безбрежна
разстилаше се докъдето поглед стига,
печална, запустяла, безнадеждна —
като съсухрен лист от древна книга.
X
Ала не спирах — все по-надълбоко
сред тягостния сив пейзаж навлизах,
обезсърчен от гледката жестока
на тази пустош — не, не бях съзирал
дори и в най-безумните си сънища
такава зла, прокълната природа,
XI
лишена от дървета и цветя,
като че ли неведома прокоба
над нея тегнеше. И даже ми се стори,
че чух безмълвен и обречен глас —
нещастната земя ми проговори,
във скръбния за мен и нея час.
XII
„Ей, страннико!“ — като че ли ми викна.
„По пътя си прокълнат ти върви!
Ако очакваш цвете тук да никне,
очите си веднага затвори!
На огнения пъкъл се надявам
във Съдний ден — за да ме изцели!“
XIII
Навсякъде растителност болнава,
застилаща земята като плащ —
трънаци грозни, криви, със корави
бодли грозяха мрачния пейзаж,
разперили ръцете си грабливи,
подобно вещици покрай казана врящ.
XIV
Тревата пък напомняше коса —
окапала и рядка, със прокажен
вид. Тънките й сухи стъбълца
подаваха се плахо от калта,
подобно червеи, а тя самата
като че ли във кърви бе облята.
XV
Във този миг и друго зърнах там —
дръглив, застинал неподвижно кон —
кога дошъл бе тук и сам не знам;
като че ли от дяволски легион
избягал бе. Когато по-отблизо
разгледах го, съвсем се отвратих —
Перейти на страницу: