Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Някой зад мен вика и се смее силно, но смехът изчезва в шума на пенливото море. И ето ме мен, не, сестра ми, която ме сграбчва отново, хваща ръцете ми и ме изважда от водата. Смеем се и пищим, ръцете ни са сплетени, не се изпускат.
Изведнъж и двете се озоваваме под водата. Изпускаме се и се смеем, докато косите ни се оплитат и падат върху очите ни.
И тогава усещам, че нещо стиска гърлото ми.
Отварям очи и виждам, че е сестра ми. Вкопчила е ръцете си в гърлото ми и стиска с всички сили. Опитвам се да ги махна, но тя е много по-силна от мен. Отблъсквам се с крака от дъното в опит да се освободя, но и това не помага. Тя ме държи здраво, аз се мъча да си поема въздух, преглъщам и се въртя, но е просто невъзможно да се измъкна.
Виждам го в очите й — студени като лед. Това вече не е тя, а друг човек. Боря се с ръце, ритам и се опитвам да разхлабя желязната хватка около гърлото си, но не успявам. Виждам как светлината се приближава някъде отгоре, идва все по-близо и по-близо. И като че ли всичко друго изчезва — звуците, мирисът, чувствата, ужасът. Настъпва тишина.
Невероятна тишина.
Скочих рязко, опитах се да си поема въздух. Опипах гърлото си, огледах се.
Къде се намирах?
Бях в някаква стая. Сама. Лежах в легло, завита с бяла завивка. Стените също бяха бели. Таванът, завесите, всичко, освен подът, бе в бяло. Той беше бежов и лъщящ — направо светеше.
Потърках очи. Главата ме болеше, като че ли бях носила твърде тясна каска. Бях облечена в нощница, която никога преди не бях виждала. До леглото ми, добре сгънати, лежаха дрехите ми.
Как се бях озовала тук?
Опитах се да погледна през прозореца, но беше невъзможно да различа подробности. Някаква мъгла се беше спуснала над очите ми и автоматично затърсих очилата си, преди да се сетя, че ги счупих в гората и след това вече не ми трябваха.
Във всеки случай не и досега.
Слязох от високото болнично легло, облякох се. На нощното шкафче лежеше полицейската аларма, която получих от Джон Мериуедър. И тъкмо си помислих за него, когато на вратата се почука. Нямаше нужда да се взирам, за да го забележа — полицая, когото първоначално смятах за добър и мил към мен, но който всъщност не вярваше и на една моя дума. Този път ми каза нежно „здравей“. Сигурно и това беше някакъв театър.
— Моите съболезнования — каза той скоро след това.
— Благодаря — отвърнах.
Беше странно да благодаря за това, че някой съжалява.
— Спа ли добре?
Опитах се да разбера по тялото си. Всъщност се чувствах по-уморена от всякога. Тялото ми тежеше, коленете ме боляха. Бяха ли ми останали изобщо някакви сили в ръцете?
Прозинах се — високо и дълго.
— Доста си почина — каза Мериуедър. — Може би не е толкова странно, като се има предвид през какво премина в последно време.
— Какво имате предвид?
— Медицинската сестра, с която говорих, каза, че си спала в продължение на осемнайсет часа.
Осемнайсет часа?
Това беше много.
— Все пак мисля, че имаше нужда от това — продължи той с мил тон.
— Мхм — отвърнах аз.
При всички случаи вече нямаше и следа от суперсилите. Всичко, което исках, бе да спя още.
— Къде е дядо? — попитах.
— Изпратен е за съдебномедицинска експертиза.
— Защо?
— Ще се опитат да открият защо и как е починал.
— А, да.
— Но аз бих искал да си поговоря малко с теб за това, Джули. Мислиш ли, че си готова?
Прозинах се така, сякаш челюстите ми щяха да се откачат.
— Можем да опитаме.
Когато с Мериуедър влязохме в същата стая, в която бяхме предния път, един мъж стоеше там и ни чакаше. Той се изправи, като ме видя.
— Здравей, Джули. Казвам се Уилям Гудри. Назначен съм за твой попечител. Съболезнования.
Поех ръката му. Сухи пръсти, отпуснато ръкостискане, като че ли ръцете му бяха мъртви. Мъжът беше дребен и слаб, с коса, сресана настрани. Вратовръзката му беше стегната силно около врата. Една огромна брадавица се подаваше точно под устните му. Зачервените му бузи бяха обръснати наскоро.
— Тъй като все още не си пълнолетна, моя задача е да се занимавам с финансите ти и да те представлявам в различни дела. Като твой попечител нося известна отговорност и за твоите лични условия за живот.
Погледнах го.
— Защо?
— Такива са правилата, Джули, когато човек на твоята възраст няма останали близки, които да се грижат за него. Майка ти не попада в тази категория по разбираеми причини, поне не и при сегашната ситуация. Затова аз и ти трябва да разгледаме някои практически неща с оглед на бъдещето ти. Преди всичко става въпрос за пари.