Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
— Какво стана? — попита единият лекар.
— Не знам! — изкрещях аз. — Изведнъж просто започна да се тресе!
Медицинската сестра провери мониторите.
— Пулсът се покачва — заяви тя.
Притиснах ръце към устата си. Гледах как лекарите тичат напред-назад. Един от тях би инжекция на дядо, но не изглеждаше да има някакъв ефект. Пулсът му се ускоряваше все повече. Той все още се тресеше силно, очите му бяха широко отворени, а лицето му ставаше все по-тъмно и синьо.
И изведнъж целият се скова.
Един дълъг ужасен звук изпълни стаята и аз веднага разбрах какво означава. Сърцето му спираше или вече беше спряло, не бях сигурна. Медицинската сестра ме избута към вратата.
— Не можеш да останеш тук сега — каза тя.
Послушах я, излязох заднешком през вратата, притискайки ръце в лицето си. Навън в коридора намерих един стол, който избутах до стената така, че да мога да се кача на него и да гледам какво се случва вътре. Виждах как лекарите трескаво се опитваха да спасят дядо. Сложиха маска на устата му, натискаха гръдния му кош, направиха му електро шок с две четириъгълни плочи и цялото му тяло се повдигна, а след това отново се отпусна. Сториха абсолютно същото още няколко пъти, но по лицето на дядо нямаше никаква промяна.
Беше твърде късно.
Нищо не подейства.
И така дядо ми умря, без да ми даде нито един отговор относно това какво се бе случило със семейството ни.
33
— Много съжалявам, Джули — каза лекарят с късата кестенява коса. Бях забравила името му. Точно сега бях забравила почти всичко.
Седях на един стол пред стаята на дядо. Нямах сили да се изправя.
— Имаш ли нужда от нещо? Чаша вода? Някого, с когото да поговориш?
Поклатих глава. Помислих си, че щеше да е хубаво да говоря с мама точно в този момент, но в такъв случай трябваше да е с някоя нейна по-добра версия. И само при мисълта, че сега, след като дядо беше мъртъв, трябваше да отида сама до „Карик Лодж“, ми призляваше и едва се сдържах да не повърна.
— Ако има нещо, което можем да направим за теб, само кажи.
Думите на лекаря звучаха в ушите ми като ехо, но аз не гледах към него. Исках само да си легна. Да затворя очи и да не се събуждам, докато целият този кошмар не отмине.
— Мога ли да го видя? — попитах.
Лекарят се втренчи в мен за известно време, след това кимна бавно.
— Да, влез. Готови са с него. Искаш ли някоя от медицинските сестри да те придружи вътре?
Поклатих глава отрицателно. Изправих се. Краката ми не ме държаха, имах чувството, че ще се сгромолясам. Нищо чудно — не бях спала няколко денонощия.
— Много съжалявам — повтори лекарят.
Този път погледите ни се срещнаха. След това отговорих:
— Аз също.
На нощното шкафче бе запалена бяла свещ. Осветлението на тавана бе приглушено. Мониторите — изключени. Не се чуваха никакви звуци в стаята. Като че ли дори кранчето на чешмата, от което по-рано капеше вода, си беше взело почивка. Някой беше донесъл ваза с цветя, но дори те изглеждаха безжизнени.
Седнах. Гледах го. Изглеждаше изпълнен с покой, лежейки със сключени ръце върху завивката. Цветът на кожата му не беше променен. Някой бе сресал малкото коса, която имаше. Косъмчетата по брадата му, които винаги растяха неравномерно, бяха сиви и унили. Като че ли и те тъгуваха.
Значи така изглежда човек, когато умре. Все едно спи. По същия начин можеше да си лежи във фотьойла пред телевизора, с крака върху кожената табуретка. Ръката му още бе топла. Странно, че едва сега, когато дядо бе мъртъв, можех да го почувствам близък. Мислех си само за хубавите неща: как се шегуваше с мен, когато бях малка, как ме вдигаше във въздуха, обръщаше ме надолу с главата, смеейки се, и ме гъделичкаше; как ме научи да доя кравите, да се грижа за тях; показа ми как се сее и жъне. Можехме да мълчим помежду си, без тишината да става неприятна. И въпреки че беше един стар скъперник, той беше моят стар скъперник, моят дядо.
А сега вече него го нямаше и аз останах съвсем сама.
Какво щях да правя?
Какво щеше да стане сега?
Облегнах се на гърдите му и зачаках — надявах се, че изведнъж някъде вътре, в голямата кухина, сърцето му пак ще забие. Но това не се случи. И въпреки че това не беше най-удобната поза за седене, усетих, че съм уморена повече от всякога. Като че ли най-накрая бях успяла да се отпусна. Клепачите ми натежаха и без да го бях планирала или искала, заспах.
34
Плажът е бял, може би един от най-белите, които съм виждала. Едно куче тича пред мен. Пясъкът е мек и краката ми затъват в него, докато кучето се придвижва леко над пясъка и после влиза в студената вода. След това се обръща и идва към мен с изплезен език.