Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Намерих номер 187 на улицата и името на професора върху един от звънците. След малко един женски глас отговори. Представих се, вратата избръмча и аз влязох в двор с павирани пътеки, които бяха заобиколени с жив плет, цветни лехи и прясно окосена морава. Чуваше се приятното ромолене на фонтан.
Влязох във входа. На втория етаж една врата стоеше леко открехната. Предпазливо се вмъкнах вътре, но никой не ме посрещна.
— Ехо — извиках внимателно.
— Направо влизай! — отвърна един слаб, пресипнал глас някъде отвътре. — Аз съм в библиотеката! Върви направо и след това завий наляво. Ще видиш една отворена врата.
Събух обувките си и влязох в зала с изключително висок таван. Стените бяха покрити с картини. Не знаех върху какъв вид дърво стъпвам, но подът беше тъмен и много красив. Минах покрай огромни саксийни растения, кожени мебели, скулптури, от които нищо не разбирах. Беше лесно да се заключи, че професорът е успял в живота. Или може би просто беше наследил всичко това, нямах представа.
От една отворена врата се процеждаше светлина. Надникнах предпазливо вътре. Един мъж, който трябваше да е Мартин Макдермът, вдигна поглед от вестника пред себе си. Снимката му в интернет навярно беше стара, защото сега браздите по лицето му бяха по-дълбоки, кожата му — по-отпусната, а косата — изтъняла. Очите му изглеждаха стъклени. Мустаците бяха заместени от малки бели косъмчета. Първото, което си помислих, бе, че професорът изглежда сериозно болен…
— Ах, Джули — възкликна той и се изправи, хващайки се за една помощна количка, която се намираше до него. — Извини ме, че не мога да те посрещна на входа. Както виждаш, измъчва ме ужасната болест на Бехтерев[1], така че се радвам, че успя да дойдеш дотук.
Гласът му бе ръждив, но ведър. Той се усмихваше.
— Така — нека те разгледам по-отблизо.
Тръгнах към него.
— Имаш чертите на добрия стар Джим — каза той и въздъхна радостно. — Как е той? Надявам се, че още е жив? Не съм видял името му в некролозите във вестника, а ако има нещо, което следя, това са те, ха-ха.
— Да, да — отвърнах аз, докато се ръкувахме. — Жив е, но не е много добре. Лежи в болницата със счупен гръбнак и съществува известен риск да остане парализиран.
— Но това е ужасно! Как се случи? — попита професорът развълнуван.
Замислих се няколко секунди. След това отговорих:
— Падна по стълбите и се удари.
Професорът направи гримаса.
— Ох, съжалявам да го чуя. Надявам се, че скоро ще е отново на крака.
— Аз също.
— Седни, седни — каза той и посочи един стол пред бюрото си. — Ти и аз имаме доста да си поговорим.
Седнах и се огледах наоколо. Никога не бях посещавала дом като този. Само библиотеката му беше по-голяма от всекидневната ни — със стени, покрити с книги и без каквито и да било прозорци. Пораждаше у мен желание за четене.
— Кажи ми — рече той и седна. — Това за някакъв проект в училище ли е, или нещо подобно?
— Не — отговорих аз. — Искам просто да разбера повече за семейството си. Все пак ние не сме много, както може би ви е известно, а една вечер се замислих, че всъщност не знам почти нищо за дядо. Затова потърсих информация за него в интернет и така открих статията, която сте написали.
— А, така значи. Да, да. Ще направя каквото мога, за да ти обясня теорията на Джим. Искаш ли чаша чай?
— Не, благодаря.
— Бисквити? Някаква друга храна? Сигурно си огладняла след училище?
— Не, добре съм. Благодаря все пак — отвърнах.
— Е, добре. Кажи, ако размислиш. Но относно теорията на Джим… Тя е, в общи линии и доста опростено казано, следната: той смяташе, че близнаците притежават специални качества, които биват пренесени и засилени, ако на един от близнаците също му се родят близнаци. Според Джим в резултат на това накрая бе възможно да се получат едни доста необикновени хора.
— По какъв начин?
— Той мислеше например, че някои близнаци могат да станат много силни. Или слаби — зависи. И имаше предвид не толкова физическа сила — тоест мускулна маса и подобни неща, а че зрението и останалите сетива могат да се засилят или да отслабнат.
Мислех си за снимката на семейството ни. За близначката ми.
1
* Болест на Бехтерев — хронично възпаление на гръбначния стълб. — Б. пр.