Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Професорът се изкашля в дланта си, след това продължи:
— Примерите, които Джим намери в изследваното семейство, бяха толкова убедителни, че ми беше трудно да си представя, че просто си е измислил всичко това. Както може би ти е известно, аз съм професор по генетика. Винаги съм бил любопитен как хората са станали такива, каквито са, и все още съм удивен от нашите генетични елементи по същия начин, както преди 60 години. Винаги съм имал желание да науча повече.
— Но ако съм разбрала правилно, теорията на дядо има общо и с магия, нали така?
— Е — отвърна професорът, навеждайки се напред, — не смятам, че Джим го мислеше буквално, но няма да преувелича, ако кажа, че той беше обсебен от откритието си. Неколцина твърдят, че цялото ни съществуване е едно чудо. Може би това, че е избрал да нарече теорията си „генетична магия“, е просто израз на, как да го кажа, неговата еуфория.
Кимнах.
— Но мисля, че със сигурност трябва да питаш Джим за това, когато дойде на себе си. Добрият стар Джим беше боец. Постепенно станахме много добри приятели. Спомням си, че беше адски добър в играта на бридж.
— Сега вече не играе.
— Да, да. Бриджът изисква да имаш глава на раменете си. Но знаеш ли, съжалявам за това, което се случи с баща ти. Джим го прие много тежко.
Погледнах го изненадано.
— Знаете ли какво се е случило с баща ми?
— Знам само това, което всички останали знаят или са чули. Че един ден излязъл в гората Ухурия и никога повече не се върнал.
Сведох поглед. Заиграх се с ръцете си.
Значи беше истина.
— Но предполагам, че сега чичо ти се грижи за теб, след като Джим е в болницата, а майка ти е болна?
Вдигнах глава.
— Чичо ми?
— Да?
— Баща ми е имал брат? Или майка ми?
Професорът свали очилата си.
— Не знаеш ли, че имаш чичо?
Въпросите напираха, но не можех да изрека и дума.
— Господи — възкликна професорът шокиран, — какво направих!
— Имам чичо? — попитах отново, но професорът не отговори. — Как се казва той? Къде е?
— Аз, аз не мога…
Изправих се така, че избутах стола назад.
— Моля ви, професоре! — извиках.
Силният ми глас го накара отново да се осъзнае. Въздишайки тежко и дълбоко, той закри лицето си с ръце. Поклати глава. След това отново сложи очилата си и дълго ме гледа. В един момент не бях сигурна дали няма да заплаче, или нещо подобно.
След това въздъхна за последен път.
— Имаш чичо на име Уейн, Джули. Той е братът близнак на твоя баща.
32
Уейн Мур.
Кой си та? Къде си бил през всички тези години?
Професорът не пожела да каже нещо повече от това, което вече беше споменал, а и според него не можел да каже, тъй като ставало въпрос за „деликатни семейни тайни“. Вероятно нямаше да се примиря с отговора му толкова лесно, ако не бях разбрала, че дядо се е събудил. Професорът се обади в болницата, за да провери.
Затова сега седях пак най-отзад в автобуса и прехвърлях всички въпроси, които се бяха появили в главата ми в последно време. Поне бях разбрала едно нещо: семейството ми беше много по-голямо, отколкото първоначално си мислех. Но кои бяха те? Къде се намираха? И защо дядо не ми бе разказал за тях? Дали защото бяха мъртви?
Във всеки случай братът на баща ми беше жив някъде, след като Макдермът попита дали чичо ми участва в живота ми сега. Ами ако го бях срещнала на улицата? Сигурно щях да припадна. Да видя съвсем живо копие на татко. А може би не бяха толкова еднакви на външен вид. Все пак има много близнаци, които не си приличат. Последната снимка, която имах от татко, беше отпреди петнайсет години, а хората се променят за толкова дълго време. Но ако професорът знаеше нещо за чичо ми, значи може би знаеше нещо и за сестра ми?
Ядосах се, че не се сетих да го попитам за това, докато бях при него, а беше късно да сляза от автобуса и да изтичам обратно. Но щях да го направя някой друг път.
Започнах да мисля за още нещо — мама, болестта й. Винаги бях мислила, че се е разболяла заради изчезването на татко, но вече не бях толкова сигурна. Всичко сочеше, че татко си е тръгнал от нас по собствена воля и че дядо е знаел за това.
Значи може би мама също знаеше?
На всичко това дядо трябваше да отговори. Този път нямаше да се измъкне.
Лекарите казаха, че дядо вече диша самостоятелно, че няма да остане парализиран и че най-лошото е отминало. Но аз не бях толкова убедена. Може би най-лошото тепърва предстоеше.
Когато влязох в стаята на дядо, той лежеше в леглото си с отворени, но натежали очи. Да го видя след всичко, което се случи, събуждаше странно чувство у мен. От една страна, бях щастлива, че ще се оправи, но от друга, бях ядосана, че бе скрил толкова много от мен.