Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
— 17 милиона лири — повтори той. — Това са страшно много пари.
Не знам дали трябваше да приема това като въпрос. Мериуедър погледна попечителя ми, който взе думата.
— Няма да имаш достъп до парите, преди да навършиш осемнайсет години — каза той със сух глас. — Но разбира се, аз ще се погрижа да не ти липсва нищо, докато дойде това време.
Кимнах едва-едва. Все още ми бе трудно да разбера как така се оказа, че дядо е бил толкова богат. И защо никога не бе използвал част от парите, за да сложи в ред стопанството. Защо никога не получих неща, които ми бяха необходими?
— Какви бяха взаимоотношенията между вас двамата с дядо ти?
— Взаимоотношенията ли?
— Да?
— Ами аз се занимавах с моите си неща, а той — със своите. Не сме имали кой знае какви взаимоотношения.
Обикновено вечер той седеше във всекидневната, а аз бях в стаята си.
— Ходили ли сте заедно на почивки през лятото? Тази мисъл ме накара да се разсмея.
— Не.
— Общи хранения?
— От време на време.
— Имахте ли някаква физическа близост?
— Имате предвид дали сме се прегръщали и такива неща?
— Да, примерно.
— Не. Физическата близост беше оскъдна.
— Но все пак е имало някаква?
Замислих се.
— Не, всъщност нямаше.
— Защо?
— Не знам? Изглежда, че никога не е имало.
— А това липсваше ли ти?
Гудри прекъсна разпита.
— Докъде ще стигнете с тези въпроси, господин полицай? Какво общо имат те с разследването на смъртния случай?
Мериуедър се направи, че не го е чул.
— Човек първо трябва да има нещо, преди то да му залипсва — отвърнах аз. — Така че не. Не ми липсваше.
Полицаят се усмихна за кратко.
— А какво мислиш за това, че ще станеш богато момиче, Джули?
Погледът на Мериуедър стана сериозен и съсредоточен.
— Все още не съм осмислила нищо. Досега се случиха доста неща, които трябваше да осъзная.
— Все пак трябва да има по-важни въпроси, които да зададете на някого, който току-що е изгубил дядо си?
Бузите на Гудри станаха още по-червени. Мериуедър отново се направи, че не го чува.
— Дядо ти е починал само половин час след като си влязла при него преди две вечери — заяви той и затропа с пръсти по стъклената маса.
— Какво намеквате? — продължи попечителят ми.
— Не намеквам нищо. Това са фактите.
Мериуедър ме изучаваше. Погледът му беше жилещ, гласът му — заплашителен, и всичко това ме караше да се страхувам.
— Не съм убила никого, ако това се опитвате да кажете, без да го изричате на глас.
— 215 милиона са много пари.
— Да, но аз не знаех нищо за тях, преди вие да ми кажете. А Чарлз Фрогъл беше може би единственият възрастен, освен дядо и мама, когото го беше грижа за мен. Аз съм на шестнайсет години. Защо бих искала да остана съвсем сама? Сериозно ли ме подозирате, че съм убила собствения си дядо?
Усетих, че сърцето ми се блъска силно в гърдите ми. Мериуедър изобщо не беше впечатлен от протеста ми.
— Представи си, Джули: идваш тук с дядо си, който е почти пребит до смърт. Твърдиш, че си го свалила от втория етаж, че си го качила в колата и че си го докарала до болницата. Ти, която си на шестнайсет години и в допълнение на това — момиче, което обича комикси за жени супергерои. Разказваш ни, че някой е влязъл с взлом в къщата ви, без да открадне нещо, че по-късно са се опитали да те отвлекат, но ти по чудодеен начин си успяла да изскочиш от прозореца на колата в движение — без да се нараниш. И на всичкото отгоре казваш, че внезапно си придобила някакви, как да ги наречем, специални способности заради една химикалка, с която можеш да правиш редица свръхестествени неща. И после, когато дядо ти се събужда отново, умира, докато си при него, и резултатът е, че ти наследяваш 17 милиона лири. Ако се опиташ да гледаш на всичко това отстрани, Джули, как мислиш, че изглежда?
Наведох глава, не можех да отговоря. И една ужасна мисъл ме споходи. Думата, която написах на листа онази вечер. Пари. По същия начин, както бях пожелала светлина и дъжд, сега се бях сдобила с повече пари, отколкото някога можех да си мечтая.
Дали наистина беше моя вината, че дядо умря?
Опитах се да изгоня от ума си тази грозна мисъл.
— Значи вие мислите, че аз — че аз — съм пребила собствения си дядо и след това съм решила да го докарам до болницата? Че съм нахлула в собствената си хотелска стая и съм разрушила всичко вътре, своите собствени вещи? Че съм изскочила в движение от прозореца на кола просто така, за удоволствие, или защото това не е имало кой знае какво значение, след като само няколко дена по-късно съм щяла да съм с 215 милиона по-богата?