Каин и Авел [bg]

Появиха се коли без коне, горе-долу същите като онази, която бе откарала Владек от замъка, и хвърлиха от тях дълги вериги.

Ужасен, той направо не повярва, когато започнаха да прихващат едната ръка на затворниците за оковите. За всяка верига бяха оковани по двайсет и пет двойки, застанали една до друга. Колите затеглиха завързаните за оковите пленници, а надзирателите караха отзад. Вървяха така дванайсет часа, после им даваха два часа почивка и отново ги подкарваха. След три дни Владек вече имаше чувството, че ще умре от студ и изнемога, но щом излезеха от населените райони, крачеха само денем, а нощем почиваха. От полевата кухня, където работеха затворници от лагера, им раздаваха по изгрев-слънце и надвечер чорба от ряпа и хляб. От тези затворници момчето научи, че условията в лагера са още по-страшни.

Първата седмица не ги пускаха от веригите, сетне обаче, когато на никой не би му и хрумнало да бяга, им откачаха ръцете, та да поспят, сгушени в дупките, които копаеха в снега, та да се постоплят. При хубаво време се случваше да навлязат в гора, където да пренощуват — луксът вече приемаше странни разновидности. Вървяха и вървяха покрай огромни езера, прекосяваха заледени реки, все на север, срещу хапливия вятър и дълбоките преспи. В ранения крак Владек усещаше болка, за която обаче забрави, когато пръстите и ушите му премръзнаха. В тоя пущинак, разпрострял се докъдето поглед стига, нямаше и най-малък признак на живот или храна и Владек знаеше, че и да се опита да избяга през нощта, ще издъхне мъчително бавно от глад. Старите и болните взеха да мрат като мухи — ако им провървеше, мирно и кротко през нощта. Някои нямаха такъв късмет: ако не издържаха, ги откачаха от веригата и ги оставяха сам-сами насред безкрайните преспи. Който оцелееше, продължаваше да крачи все на север, докато накрая Владек загуби всякаква представа за времето. Усещаше единствено безпощадното подръпване на веригата, а докато копаеше в снега дупка, където да преспи през нощта, дори не знаеше дали на другата заран ще се събуди — който не станеше на сутринта, всъщност бе изкопал собствения си гроб.

След хиляда и четиристотин километра онези, които бяха оцелели, бяха пресрещнати от неколцина остяки — чергари от руските степи, които се придвижваха с теглени от елени шейни. Камионите разтовариха каквото караха и тръгнаха да се връщат. Затворниците, сега прикачени с оковите за шейните, бяха поведени нататък. Изви се силна вихрушка, принудила ги близо два дни да стоят на едно място, и Владек се възползва от случая, за да заговори младия остяк, за чиято шейна беше прихванат. Обърна се към момъка на класически руски със силен полски акцент и той почти не го разбра, все пак Владек научи, че и остяките ненавиждат руснаците от юга, които се отнасяли към тях почти толкова зле, както и към пленниците. Остяките съчувстваха, макар и негласно, на окаяните затворници без бъдеще, които наричаха „клетници“.