Време на мъчения [bg]

Тогава Джеръм Бърнел си даде сметка, че хлипа.

Пейдж Дънстан прекоси паркинга и застана пред него. Държеше в ръка мобилния си телефон и Бърнел предположи, че тъкмо се е обадила в полицията. Зад нея Брайс покриваше с кърпа лицето на мъртвия помощник-шериф. Бърнел гледаше момичето, но не можеше да си спомни коя е, нито да я свърже със случилото се току-що. Както разказа и на тримата мъже в „Голямата изгубена мечка“, все едно бе излязъл от киното и беше срещнал актрисата от филма на улицата.

Що се отнася до Пейдж, тя бе забелязала, че от мъртвеца е изтекла много кръв. Надяваше се, че където и да е това копеле сега, още усеща болката от куршумите и ще продължава да я усеща, докато на самия Сатана не му омръзне от това мъчение и не измисли друго, по-изобретателно, с което да го замени. От мисълта какво щеше да я сполети, ако този мъж бе успял да я вкара в склада, й призляваше.

Вниманието й се прехвърли от мъртвите върху живите.

— Дори не знам името ви — каза тя.

— Джеръм.

— Благодаря ви, Джеръм. Аз съм Пейдж.

— Не знам какво направих.

— Какво?

— Това не бях аз. Не аз стрелях. Не аз убих тези мъже. Наблюдавах как някой друг го прави — някой, който много приличаше на мен.

Пейдж протегна ръка.

— Мисля, че трябва да влезете вътре — каза тя. — Тук ще си намерите смъртта.

Също като него, помисли си Бърнел, и погледът му се спря върху трупа, проснат на няколко крачки от него. Чу собствения си смях и се почуди дали и Пейдж го е чула. Надяваше се, че не е. Това би било лошо. Покри устата си с ръка, за да заглуши звука. Този си намери смъртта. Мъжът, който приличаше на мен, му я показа и в последния момент този я намери.

— Джеръм…?

На север проблеснаха фаровете на полицейските автомобили. Междувременно една кола спря до колонките и мъжът и жената попитаха дали всичко е наред, макар че жената вече снимаше наоколо с телефона си. Запознайте се с клюкарката на махалата.

Появата им върна Бърнел в реалността и той им беше почти признателен за това. Ако започнеше да се смее на глас, можеше никога да не спре. Не искаше да го снимат. Не искаше по новините да се появят негови снимки с оповръщана риза, изобщо не искаше да го дават по новините и точка. Вече изпълзял на брега от старата Река на лудостта, здравият разум бързо се завръщаше. Тревожеше се, че убитите от него може да имат приятели, които да приемат много тежко факта, че някакъв си търговец на бижута, на име Джеръм Бърнел, четиридесетгодишен, женен (засега), живущ в Портланд, щата Мейн, е пръснал мозъка на единия от другарите им върху хладилник за мляко и е надупчил на четири места тялото на другия — включително два пъти в гърба, за да го довърши. Хрумна му да отиде и да изтръгне телефона от ръцете й, но изведнъж в полезрението му се появиха полицейски коли, униформи и извадени оръжия, из въздуха се разнесоха заповеди. Той изгуби от поглед жената с телефона, но скоро щеше да види заснетия филм — той и мнозина други. И през цялото време един глас му нашепваше: