Време на мъчения [bg]

Ърскин продължи да говори с възможно най-спокоен глас.

— Хайде де, Брайс. Студено ми е, и съм мокър, трябва ми чаша кафе. Бъди християнин.

Трудно можеше да види лицето на Брайс, но беше сигурен, че старецът слуша някого от лявата си страна. Забелязваше се лекият наклон на главата му. Ърскин се завъртя и леко плъзна ръка, за да откопчае кобура с пистолета си.

— Току-що излях каната — каза Брайс накрая.

— Ще направиш нова. Можеш да си го позволиш с тези цени.

Брайс тръгна към вратата, но изглеждаше като актьор, играещ роля; като изпълнител пред нежелана публика. Ърскин го следеше с очи, но наблюдаваше и пространството наоколо. Рафтовете препречваха погледа му, но не искаше да си проличи, че се оглежда. Вътре може би беше Дот или дъщерята на Брайс, Пейдж, и ако предчувствието му беше вярно, не бяха сами.

Брайс стигна до вратата, но не я отключи.

— Много съм уморен, Ед — каза той. — И не се чувствам добре. Ако не възразяваш, предпочитам да приключвам тук и да се прибирам вкъщи.

Ед. Не Ралф, Ед. Ралф Ърскин и Брайс Дънстан се познаваха от десетилетия. Това не беше грешка.

Ърскин го гледаше в очите.

— Разбира се. Ясно. Дот ще ти помогне ли?

— Няма я, но Пейдж е тук.

— И никой друг?

Брайс прехапа устни.

— По-рано имаше двама… — подзе той, но в този момент мъжът, който се наричаше Хенри, излезе иззад касата и простреля Ралф Ърскин през стъклото. Първият куршум го прониза в лявото рамо, а вторият куршум се заби в гърдите му и той се строполи на земята с пистолет в ръка.

Брайс Дънстан се присви и покри главата си с дясната си ръка, като че ли това можеше да спре куршумите. Ралф лежеше на земята отвън, засипан от натрошени стъкла, а животът изтичаше с червено бълбукане от него. От устата му шурна последна струя кръв и той замря.

Брайс рискува да погледне зад разперената си ръка. Пистолетът сочеше право към него.