Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Вратите на „Пияният Шопар“ се отвориха с протяжно скърцане и пропуснаха в най-големият хан на Исокер трима души: елф, джудже и човек, криещ лицето си под черна качулка. Те бързо си проправиха път до единствената свободна маса благодарение на войнствения вид на Кааверг — никой не искаше да се пречка на джуджето. Поръчаха си ядене и пиене и се заприказваха.

— Е, разправяйте. Какво ви води в моята страна? — усмихна се Глациус.

— Всъщност, не идваме в Нордола, просто минаваме през нея — уточни Елтар.

— Отиваме на поклонение във Верден — добави джуджето.

Принцът кимна и мрачно отпи от халбата си. Магът Резуар бе привлякъл в армията си отцепници от народите на елфите и джуджетата, след което беше покварил техните души и сърца. Злото бе плувнало в очите на войниците му и мрак бе плъзнал по телата им, превръщайки ги в изкривени копия на личностите им. Глациус уби коварния магьосник, което автоматично доведе до смъртта на цялата му страховита войска. Оттогава всяка година от земите на Древните Народи към Верден тръгваха пратеници, които оплакваха злочестата участ на своите сънародници, поели по пътя на злото.

— А ти накъде си тръгнал, ако не е тайна? — попита Елтар.

— Запътил съм се към Кувеил, Леденото Езеро — отвърна Глациус.

— И какво ще търсиш там? — сръбна джуджето от халбата си. — Някой незнаен звяр за убиване?

Принцът се засмя.

— Не точно. Тръгнал съм да си търся жена.

Кааверг се задави, а елфът ахна и зарадвано плесна с ръце.

— Но това е чудесно, принце! Така се радвам за теб! Това е благородна мисия…

— Момче, ти полудя ли? — успя да си поеме дъх Кааверг. — Ще се жениш? Ха! И каква е причината за тази височайша глупост?

— Баща ми е доста стар и скоро аз ще стана крал на Нордола — търпеливо обясни Глациус. — Трябва да осигуря наследник за трона. Такива са правилата откак свят светува. Затова сега си търся достойна спътница в живота.

— Любовта между мъж и жена е най-красивото нещо под небето — замечтано се обади Елтар. — Две всеотдайни души, сплетени в неразривния пръстен на вечната обич, не можещи един без друг, привързани завинаги заедно…

— Горкото хлапе, ако знае какво го чака — мърмореше си джуджето под нос. — Жалко за бойните му умения и хубавия меч. Ще му се прииска да не го бе правил, когато куп ревливи сополанковци залазят из къщата и започнат да цапат навсякъде…