Щастливият странник [bg]

ГЛАВА VI

Големите деца бяха на училище или на работа. Леля Луче пиеше кафе с Лучия Санта. Двете чуха стъпки по коридора и когато вратата се отвори, Франк Корбо, горд, но като дете, което чака подканящ знак, се спря за миг, преди да влезе в жилището. Изглеждаше добре, лицето му беше загоряло и пълно, очите — по-благи. Лучия Санта рече хладно:

— А, прибра се най-сетне.

Но в гласа ѝ нямаше следа от гостоприемство въпреки оттеглените, неизказани възражения. Леля Луче, като постара, знаеше как се посреща завърнал се съпруг. Каза му:

— А, Франк, колко добре изглеждаш. Колко се радвам да видя, че изглеждаш толкова добре.

И се засуети наоколо да му направи чаша кафе. Франк Корбо седна на масата срещу жена си.

За миг очите им се срещнаха. Нито единият, нито другият имаха какво да кажат. Това, което той беше направил, не можеше да не го направи. Нито можеше да се извини, нито да моли за разбиране. Лучия Санта трябваше да го приеме, както приемаше болестите и смъртта. Но също толкова невъзможно ѝ беше да му прости. Тя стана, отиде до вратата, където той бе оставил куфара си — сякаш можеше да не остане, — и го сложи в най-далечния ъгъл на стаята. После му забърка набързо един омлет, за да хапне с кафето.

Когато наведе глава да му сервира, той я целуна по бузата и тя прие ласката му. Акт на двама души, които си бяха изменили взаимно и с тази целувка се договаряха никога да не търсят отмъщение.

Двете жени и мъжът седяха и пиеха кафе. Леля Луче попита:

— Е, как беше обратно на село? Ех, работата, истинската работа е най-доброто за един мъж. В Италия хората работят по шестнайсет часа на ден и никой не се разболява. И ти ми се виждаш много добре. Значи земята ти понесе, а?

Бащата кимна с глава. Бе вежлив.

— Добре беше — отговори.

Двете малки деца, Сал и Лена, се зададоха по коридора от предната стая, където играеха. Когато видяха баща си, спряха и се хванаха за ръка. Зяпнаха го.

Леля Луче каза остро:

— Явървете да целунете баща си.

Но бащата гледаше децата със същата безпомощна, крехка сянка от някогашна любов, някакво чудо, спомен, примесен с тревога, със заплаха. Когато дойдоха до него, се наведе и ги целуна по челото с безкрайна нежност. След това жена му забеляза в очите му онзи отнесен поглед, който винаги я тревожеше.

Бащата извади от джоба си две малки кафяви книжни кесийки с бонбони и ги подаде на малчуганите. Те седнаха на пода до стола му, за да ги отворят и да опитат подаръците си, отърквайки се като котета о краката на баща си. Той отпиваше кафето, сякаш не ги забелязваше, и не посегна да ги докосне отново.