Щастливият странник [bg]

Когато се съблече и си легна, тя му донесе мокра кърпа да си избърше лицето и ръцете. Той не направи опит да я обладае, нито показа някакво желание, а когато затвори очи и потъна в сън, изглеждаше така, сякаш затваря очи пред света, в който беше влязъл отново. Лучия Санта долови някаква ужасна обърканост под външното здраве, под привидното благополучие. Като го гледаше, усети странна жал към този мъж, когото беше обичала, който бе неин съпруг от толкова години. Сякаш ден след ден, всяка секунда, всяка минута тя беше ковала съдбата му, сякаш той бе неин затворник, гаснещ в килията си. Тя беше невинен тъмничар, не го преследваше, не го порицаваше, не го съдеше. Но не му даваше да избяга. Лучия Санта седна на леглото и сложи ръка върху неговата. Той вече спеше. Поседя така известно време, донякъде доволна, че той ще спи спокойно в леглото си, когато семейството се върне вкъщи, че Октавия, Лари, Джино и Вини ще го видят за пръв път беззащитен и ще го съжалят.

Вечерта семейството беше седнало да вечеря, когато бащата стана и дойде при тях. Октавия поздрави доста хладно. Лари го посрещна много сърдечно, съвсем искрено каза:

— Добре изглеждаш, тате. Домъчня ни за теб.

Джино и Винсент го зяпаха любопитно. Бащата попита Джино:

— Слушаше ли майка си, докато ме нямаше?

Джино кимна. Бащата седна и сякаш изведнъж се сети за нещо, извади двете еднодоларови банкноти от джоба си и мълчаливо ги даде на Джино и Винсент.

Октавия се ядоса, че той не попита и Винсент дали е слушал. Тя разбираше Винсент и знаеше, че му е мъчно, че доларът не е достатъчна утеха. Ядоса се още повече, защото разбра, че вторият ѝ баща не го беше извършил нарочно.

Изведнъж бащата направи изявление, което порази всички.

— Едни мои приятели ще ми дойдат на гости довечера — каза. Той никога не водеше приятели вкъщи. Сякаш усещаше по някакъв начин, че това не е истинският му дом, че тук никога няма да бъде глава на семейството. Дори не водеше партньорите си на карти за по чаша вино. Довечера Лари щеше да ходи на работа, но Октавия реши да остане и да види тези хора. А и да подкрепи майка си, ако те се окажеха в един отбор с втория ѝ баща срещу семейството.

Къщата беше подредена, чиниите измити, на печката имаше прясно кафе, а купешки сладкиш стоеше на масата, когато гостите пристигнаха. Бяха господин и госпожа Джон Колучи и техният деветгодишен син Йов.

Семейство Колучи бяха млади, току-що прехвърлили трийсетте. Господин Колучи беше слаб и блед, със съвсем лек акцент, колкото да личи, че не е роден в Америка. Носеше риза, вратовръзка и сако. Жена му беше тежка и закръглена, но не дебела. Нямаше акцент, но приличаше повече на италианка от съпруга си.

Цялото семейство Анджелуци-Корбо беше изненадано от привързаността, с която семейство Колучи се отнасяха към Франк Корбо. Ръкуваха се топло с него, нежно го разпитваха, казаха с възхищение: "Това значи е жена ти", и "Това ли са децата ти?", сякаш не вярваха на очите си. "Държат се с него като с богат чичо", мислеше си Лучия Санта. И виждаше как съпругът ѝ отвръща на обичта им. Без да го изтъква, но по тона, по уважението в гласа, в който за първи път от брака им насам чуваше онази нотка, означаваща, че говорещият се прекланя пред желанията и мненията на слушащите. Беше нервен, решен да угоди. За първи път, изглежда, искаше хората да го гледат с добро око. Сам си наля кафето.