Пощальонът винаги звъни два пъти [bg]

Така че сега съм в отделението при осъдените на смърт. Дописвам всичко това, за да може отец Макконъл да го прегледа и да ми каже къде трябва да се пипне, да се оправят разните запетайки и прочее. Ако ме отложат, ще го задържи и ще изчака да види какво ще стане. Ако ми смекчат присъдата, ще го изгори, за да не могат никога да разберат дали съм убиец. Но ако ме обесят, ще трябва да го изнесе оттук и да намери някой да го отпечата.

Аз си знам, че няма да има нито отлагане, нито смекчаване. Никога не се самозалъгвам. Но тук човек все се надява, няма как иначе. Пък и нали нищо не съм си признал. Един каза, че ако не си признаеш, не могат да те обесят. Не знам. Ако отец Макконъл не ме изработи, от мен нищо няма да изкопчат. Може пък да ме отложат.

Нещо ми е нервно, мислех си за Кора. Според теб тя сега знае ли, че не съм я убил? Ако се съди по това, което каза във водата, сигурно знае. Най-гадното в цялата работа е, че така става, когато си играеш със смъртта. Като се ударихме, сигурно си е казала, че все пак съм намерил начин да го направя. Надявам се да имам и друг живот след този. Отец Макконъл каза, че ще имам. Искам пак да я видя. Искам тя да знае, че всичко беше така, както си обещахме да бъде, и че не съм я убил. Какво толкова имаше у нея, та ме кара да се чувствам така? Не знам. Тя искаше нещо и се опитваше да го получи. Изпробва всички грешни начини, но поне се опита.

Нямам представа какво намираше Кора у мен. Знаеше що за стока съм. Колко пъти е казвала, че за нищо не ставам. Всъщност никога не съм искал нищо друго освен нея. Но това беше твърде много. Рядко се среща такава жена.