Пощальонът винаги звъни два пъти [bg]

Около десет часа сутринта Кора надникна и каза:

— Дойдоха. Трима са.

— Доведи ги!

Тя взе пистолета, пъхна го в колана си така, че да не се вижда отпред, и отиде. След минута чух как нещо се строполи на земята. Беше една от горилите — Кора ги беше накарала да вървят заднишком и единият се беше спънал, стъпвайки на алеята.

Отворих вратата:

— Заповядайте, господа.

Влязоха с вдигнати ръце. Последна влезе тя и ми подаде пистолета.

— Имаха оръжие, но им го взех.

— По-добре го донеси, че може да дойдат и други.

Тя излезе и след малко се появи с пистолетите. Остави ги до мен. После претърси джобовете им и намери документа. Най-интересното беше, че имаше и плик с шест фотокопия и един негатив. Смятали са да продължават да ни изнудват, а ми се изсипаха тук с негатива! Прибрах всички копия, прибрах и оригинала, излязох навън и им драснах клечката. Когато всичко изгоря, стъпках пепелта, за да се смеси с прахоляка, и се върнах.

— Добре, момчета. Сега ви пускам да си ходите, но арсенала остава при мен.

Изпратих ги под строй до колите им. Те си заминаха, аз се върнах. Кора я нямаше нито долу, нито в мотела.

Открих я в нашата стая.

— Ето, свърши се. Копия, оригинали — всичко. Така се уплаших!

Тя не каза нищо. Гледаше ме особено.

— Какво има, Кора?

— Свърши се, викаш. Копия, оригинали, всичко. Само че аз не съм свършила. Аз имам милиони копия, точно като оригинала. Подсигурила съм се. И с мен ли си свършил? — Тя избухна в смях и се пльосна на леглото.

— Е, добре, достатъчно тъпа си, за да се накиснеш сама, само и само да закопаеш и мен. Имаш милиони копия, да. Милиони.