Пощальонът винаги звъни два пъти [bg]
- Автор: Кейн Джеймс Маллахэн
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Skyprint
- ISBN: 9789543900831
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пощальонът винаги звъни два пъти [bg]». Краткое содержание книги:
„Като изключим формите й, не беше неземна красавица, но излъчваше някакво горчиво, трескаво недоволство, на фона на което нацупените й устни изпъкваха ярки и сочни…“
— Леле Боже! За какво са ти тия животни?
— Работя с тях в киното. А малките ги продавам на хора с частни зоопаркове. Вземат ги, за да привличат клиенти.
— Мен няма как да ме привлекат с такова нещо.
— Имам и ресторант, клиентите им се радват.
— Ресторант? Супер, и ние имаме ресторант! Цялата ни скапана държава се крепи на хотдозите, които си продаваме един на друг.
— Както и да е, не мога да оставя котките. Трябва да ядат.
— Глупости, как да не можеш! Ще се обадим на Гьобел и ще му кажем да отиде да ги вземе. За сто долара ще ги натовари всичките и ще ги храни, докато ни няма.
— Ще дадеш сто долара, за да тръгнеш на екскурзия с мен?
— Струва си!
— Уха! Как мога да откажа! Хайде, обаждай се на Гьобел.
Оставих я у тях, намерих уличен телефон и звъннах на Гьобел. После отскочих до нас и затворих таверната. На връщане вече мръкваше. По пътя се разминах с камиона на Гьобел, пълен с тигри и леопарди.
Тя излезе с куфарче в ръка и тръгнахме.
— Как си? — попитах.
— Страхотно.
Спуснахме се към Калиенте и на другия ден продължихме към Енсенада — малко мексиканско градче на около седемдесет мили по-надолу. Настанихме се в едно хотелче и останахме там няколко дни. Беше много хубаво. В Енсенада живеят само мексиканци и имах чувството, че Щатите са на милион мили зад мен. Стаята ни беше с балкон, следобед лежахме там и гледахме морето, а времето бавно минаваше покрай нас.
— Значи котки! И какво, дресираш ли ги?
— Не, тези, които имам, не стават за дресировка. С изключение на тигрите — тях ги дресирам.
— И това ти харесва?
— Не много, най-големите не ги харесвам. Обаче пумите ги обожавам. Някой ден ще направя номер с тях. Ще ми трябват още много за този номер, но диви, от джунглата, а не като тези.
— Защо, какво им е?
— Тези могат да те разкъсат.
— Ами те всички могат.
— Всички могат, но тези със сигурност ще те разкъсат. Ако бяха хора, тези котки щяха да са луди. Защото са родени извън естествената си среда. Гледаш ги — котки като котки, а всъщност са откачени.
— По какво се познава дали са родени в джунглата?
— Нали там ги хващам.
— Хващаш ги? Живи?
— Разбира се, че живи! Умрели за какво са ми?
— Леле! И как го правиш това?
— Качвам се на един кораб и плавам до Никарагуа. Там са най-хубавите пуми. Калифорнийските и мексиканските не стават за нищо. Наемам двама-трима индианци и отиваме в планината. Там ловя пуми и после ги връщам. Тоя път смятам да поостана малко с тях, за да ги дресирам. Храня ги с козе месо, излиза по-евтино от конското тук.
— Звучиш така, сякаш ей сега си готова да тръгнеш.
— Готова съм, да. — Тя пръсна малко вино в устата си и ме изгледа. Там бутилките се продават с дълга тясна канелка и с нея виното се впръсква направо в устата, така се охлажда. — Готова съм, ако и ти си готов. — Пръсна още два-три пъти и всеки път ме поглеждаше.
— Ти какво, да не мислиш, че ще тръгна с теб да ловя зверове?
— Франк, имам в себе си доста пари, ще кажем на Гьобел да задържи животните, ще продадем колата ти и заминаваме при пумите.
— Готово.
— Наистина ли си навит?
— Кога тръгваме?
— Утре потегля товарен кораб за Балбоа. Като стигнем, ще звъннем на Гьобел. Можем да оставим колата ти пред хотела, мексиканците ще я продадат и ще ни изпратят парите. На тях това им е хубавото — може да са мудни, но пък са адски почтени.
— Добре.
— Леле, колко се радвам!
— И аз! Така ми е писнало от хот-дог с бира и ябълков пай със сирене отстрани, че ми иде да се издрайфам в реката.
— Ще видиш колко хубаво ще бъде! Ще поживеем в планината, докато си подготвя номера с котките, а после ще обикаляме с него света, ще ходим където ни скимне и ще печелим много пари. Ти да не би да имаш циганска жилка?
— Да имам циганска жилка? Та аз съм се родил с обеци на ушите!
През нощта не спах добре. Като се съмна, отворих очи, бях съвършено буден и разбрах, че дори Никарагуа не е достатъчно далеч.
Четиринайсета глава
Кора слезе от влака, беше облечена с черна рокля, която я правеше по-висока, носеше черна шапка, черни обувки и черни копринени чорапи. Държеше се странно. Носачът натовари куфара й в колата и потеглихме. Нямаше за какво да говорим. След няколко мили попитах:
— Защо не ми каза, че е починала?
— Не исках да те занимавам, Франк. Пък и имах доста работа.
— Сега ми е кофти.
— Защо?