Пощальонът винаги звъни два пъти [bg]

— Франк, това не е на добре.

— Защо мислиш така?

— Не знам, имам лошо предчувствие.

— Нека да поговоря с него.

Върнах се в ресторанта, тя донесе бирата и ни остави. Започнах по същество.

— При Кац ли си още?

— Не, напуснах. Скарахме се и напуснах.

— И какво правиш сега?

— Нищо. Всъщност затова и дойдох. Идвах няколко пъти, но все нямаше никой. Днес дочух, че си се върнал, и реших да те изчакам.

— За какво става въпрос?

— Чудех се дали можеш да ми дадеш малко пари.

— Разбира се, колко искаш? Тук не държа много, но мога да ти дам петдесет-шейсет долара.

— Надявах се на малко повече.

Продължаваше да се хили, но реших, че е време да спрем да се правим на две и половина.

— Хайде, Кенеди. Давай направо!

— Виж какво. Зарязах Кац, но нали помниш ония пълни самопризнания, дето ги натраках на машината. За Пападакис. Те бяха още в папките му. И понеже сме приятели, сметнах, че не е редно да се мотаят там, и ги взех. Реших, че може да ги искаш.

— Имаш предвид онова бълнуване, което според нея беше самопризнание?

— Точно така. Знам, че в него няма нищо вярно, разбира се, но все пак реших, че може на теб да ти трябва.

— Колко искаш?

— Колко даваш?

— А, не знам. Както казваш, в него няма нищо вярно. Но мога да ти дам сто кинта.

— Струва повече.

— Така ли?

— Да кажем, двайсет и пет хиляди.

— Ти луд ли си?!

— Не, не съм луд. Взел си десет от Кац. Бизнесът ти върви, да си изкарал още към пет бона чисто. От банката можеш да получиш десет за мястото като го ипотекираш. Пападакис е платил четиринайсет, значи десет ще дадат. Станаха двайсет и пет.

— И ще ми одереш кожата за едно тъпо самопризнание?

— Толкова струва.

Не помръдвах, но явно съм го гледал лошо, защото той извади пистолет и го насочи към мен.

— Само да не ти хрумне някоя глупост, Чеймбърс. Първо, документът не е у мен. И второ, ако ми направиш нещо, ще го отнесеш.

— Нищо няма да ти правя.

— И по-добре.

Той продължаваше да държи пистолета насочен към мен, а аз продължавах да го гледам в очите.

— Е, май ме хвана натясно — въздъхнах.

— Няма май, хванах те.

— Обаче не са ти точни сметките.

— Така ли? Слушам те, Чеймбърс.

— Вярно, взехме десет от Кац. И още ги имаме. Направихме около пет, но миналата седмица похарчихме хиляда. Тя замина да погребе майка си, мен също ме нямаше, затова беше затворено.

— Продължавай.

— И не можем да вземем десет срещу имота. В момента няма да дадат пет, но четири — може.

— Нататък.

— Значи така: десет и четири, и още четири, общо осемнайсет.

Той наведе ухилената си физиономия към барабана на пистолета, помисли малко и стана.

— Добре, осемнайсет. Утре ще ти се обадя да видя дали си ги събрал. Ако си ги събрал, ще ти кажа какво да направиш. Ако не си, признанието отива при Сакет.

— Няма къде да мърдам.

— Значи ще ти се обадя утре в дванайсет, че да имаш време да отидеш до банката и да се върнеш.

— Добре.

Беше късен следобед, започваше да се здрачава. Кенеди пристъпи заднишком към вратата, а аз се облегнах на стената със съкрушен вид. Малко преди да излезе, бутнах шалтера на неоновата табела. Светлината го заслепи, той се извърна и тогава му фраснах един. Когато се сви, скочих отгоре му, извих му ръката, взех пистолета и го запратих в салона. После му ударих още един, помъкнах го към кухнята, и затворих вратата с ритник.