Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Да изпратим ли за свещеник? — в отчаянието си попита Леополд.
— Не е необходимо.
— Сигурен ли сте?
— Не можем да бъдем сигурни в каквото и да било. Но да го погребваме е още рано.
— Това едра шарка ли е?
— Откъде ви влезе в главата? — Докторът, на средна възраст, изведнъж се разсърди.
— Ами този обрив… И после, не са в ред бъбреците.
— Състоянието им се е влошило от напрежението, което са предизвикали погрешните предписания. Това не е едра шарка.
— А какво е тогава, докторе?
Лицето на татко пламна.
— Навярно скарлатина в лека форма. Ще дойда утре пак. Сега момчето се нуждае преди всичко от сън. — Даде на Волферл сънотворно средство, детето се успокои и веднага заспа.
Кошмарите изчезнаха. В съня си Волферл видя Мария Антоанета. Тя казваше, че не може да понася упражненията на клавикорд, което доста го озадачи. Но когато го помоли да й изсвири нещо, той веднага се ободри. Оказа се, че може да свири, клавесините-присмехулници бяха изчезнали, пред него стоеше клавикорд с чудесни клавиши.
Пробудил се на другия ден от дългия сън, Волферл не видя ни Мария Антоанета, нито клавикорда, затова пък доктор Бернхард се усмихваше окуражително и Волферл почувствува, че всички са настроени много по-бодро.
След седмица изчезнаха обривът, както и всички болки, а заедно с тях кошмарните сънища. Всички много се радваха на оздравяването му и Волферл се стесняваше да каже колко му е жал, дето е престанал да вижда в съня си Мария Антоанета. Утеши го само мисълта, че скоро пак ще ги поканят да свирят пред императрицата.
Но покана не последва. Заболяла ерцхерцогиня Йохана, каза доктор Бернхард, и императрицата отменила всички забавления. Леополд бе разочарован. И се разочарова още повече, като узна, че самостоятелните изпълнения на Нанерл не привличат вниманието. Обаче и след оздравяването на Волферл те не получиха покана за концерт в домовете на благородниците.
Доктор Бернхард отказа да приеме пари, но изпадна във възторг, когато децата в знак на благодарност му предложиха да изнесат концерт в дома му. Той покани близки приятели — цвета на виенската интелигенция — и всички харесаха много изпълнението. А Леополд, седнал в уютната, макар и непретенциозна гостна и заслушан в хармоничното свирене на децата, мислеше за това, че път обратно за него няма, каквито и рискове и трудности да го очакват занапред.
После Волферл свири соло, Сонати от Скарлати. „Колко мелодични са тези малки сонати“, мислеше Леополд. Дори със затворени очи той мигновено би познал, че ги свири Волферл.
„Подигравайте се, наричайте ме честолюбец, но нима някой знае истински за какво мечтая? Хората говорят, че за мен не съществували илюзии, освен създадените от собственото ми въображение. Всемогъщи боже, направи моя син изразител на волята ти, откликни чрез него в сърцата на хората. Боже милостиви, дай му време за да може да покори сърцата им. Да ги покори със своята музика.“
Ноемврийският вятър отвън пееше своята песен, нека да има собствена песен и Леополдовият син.
Ана Мария внимателно следеше Волферл, боеше се да не би да се преумори. Когато доктор Бернхард похвали дарованието на децата, тя трескаво попита:
— Как мислите, той достатъчно ли е укрепнал, може ли да изнася концерти?
— Продължително не бива да свири.
— Кажете, докторе, не го ли заплашват някакви усложнения от болестта?
Доктор Бернхард се замисли, не му се щеше да я тревожи. Но за майките е по-добре да знаят истината, реши той и каза:
— Неправилното лечение е пресилило бъбреците, но ако момчето не се разболее от още някоя сериозна болест, всичко лека-полека ще се оправи.
— Състоянието му беше тежко, нали, докторе.
Бернхард не отговори.
— И можеше да умре?
— Но той не умря, госпожо Моцарт. И трябва да сме благодарни за това. Детето е толкова даровито.
Все пак биваше ли да го подлагат на опасност? През ноември рязко застудя. Ана Мария гледаше как Леополд брои дукатите си и негласно му се молеше: „Да тръгваме за вкъщи!“
Вместо това, като получи покана от граф и графиня Тун. Леополд отложи заминаването за Залцбург и преизпълнен с надежди, даде съгласието си. На концерта обаче не присъствува никой от виенските аристократи освен граф Палфи.