Опасна мисия в Тексас

Спър се спусна надолу по течението, след това сви към една местност, обрасла с гъсти храсти, и продължи да върви през нея още две мили, докато пристигна на мястото, където бе оставил коня си. Кобилата му беше завързана близо до потока, така че, когато ожаднее, да може да пие вода от него. Животното бе опасло всичката трева, до която бе могло да достигне.

Спър събра нещата си, напълни манерката с вода и оседла коня в тъмнината. Щеше да му отнеме цели два дни да се добере до ранчото, но поне щеше да носи добри новини.

Спър бе привършил храната и затова препусна още по-бързо към ранчото. Пристигна там тъкмо преди вечеря, изми се бързо и се присъедини към каубоите, насядали около масата. Преди Спър да бе привършил с вечерята си, сенатор Уолингтън се появи и му махна с ръка.

— Чух, че си се върнал. Какво, по дяволите, се случи?

Спър му описа сделката си с индианеца, като премълча за боя. Когато стигна до това, колко коне искат команчите, той се поколеба за момент.

— Хайде, Маккой, не може да е чак толкова лошо. За колко коня се споразумя да върнат милото ми момиче?

— Шейсет.

Напрегнатото изражение на сенатора отстъпи място на облекчение и задоволство.

— Дяволски добра работа, Спър! Мислех си, че ще поискат най-малко седемдесет и пет. Наистина, добра работа свърши, Маккой! Следващия път, когато се срещна с президента, ще му разкажа за теб.

Ед Хънт, надзирателят в ранчото, стоеше наблизо и слушаше. Сенатор Уолингтън се обърна към него, тъй като той бе най-добрият му ездач.

— Колко коне имаме в корала, готови за път?

— Четирийсет и пет, освен това сред тях има три от онези кльощави индиански коне.

— Уонтъби харесва такива грозни коне, тъй като те тичат бързо — каза Спър. — Първото нещо, което трябва да направим сутринта, е да ги подкараме към лагера на команчите.

— Ти току-що пристигна — каза сенатор Уолингтън. — Не искаш ли да си починеш един ден?

— Не и когато Пени се намира в бивака им. Възможно е нещо там да се обърка и да промени нещата. Трябва да ги подкараме още утре сутринта. Вероятно ще ни отнеме повече от три дни да ги заведем до там.

— Идвам с вас — заяви сенаторът.

Спър се намръщи.

— От колко време не сте яздили кон, и то в продължение на пет дни?

Уолингтън се засмя.

— Може би има дванайсет години, но въпреки това имам твърдото намерение да дойда с вас — не приемам никакви възражения. Ако все пак се случи да забавя групата, искам само някой здраво да ме ритне отзад и ще настигна всички, уверявам ви.

Надзирателят поклати глава.

— Сенаторе, може би ще имаме неприятности. Спомняш ли си онзи вирус, за който ти казах, че върлува сред хората ни? Още десет човека са на легло. Док казва, че било грип или нещо подобно.

— Някакъв проклет грип? — изрева сенаторът.

— Да, така е. Засега имаме само десет здрави мъже, а Док казва, че и те могат да заболеят всеки момент. Три дни езда нататък и още два насам представляват риск, който не би трябвало да предприемаме точно сега.