Опасна мисия в Тексас

Спър погледна сенатора с очакване.

— Искате ли да дойдете, сенаторе?

— Мисля, че ще е по-добре да остана. Искам да си почина и да се приготвя за отвеждането на мустангите в лагера на индианците.

Един час по-късно групата потегли. Шорти каза, че им предстоят три часа езда, докато стигнат северната граница на ранчото и още три на изток към „Съркъл Джей“, чак след това биха могли да намерят добитъка. Той заяви, че не е сигурен дали стадото ще е на същото място, където го бе видял, преди да тръгне, но сутринта бил сигурен, че облакът от прах вече не се движи, затова си помислил, че крадците няма да продължат по-нататък.

Бяха общо седем души, в това число Спър, Шорти и Ед Хънт. Всеки един от тях носеше на седлото си карабина, а в кобура си неизменния револвер. Спър не очакваше някакви сериозни неприятности, но все пак се бе приготвил. Ако шестима ездачи са карали животните, значи поне двама от тях са останали при стадото.

Щеше да отнеме цял един ден да дамгосат отново двеста глави добитък, особено ако трябва да заличат дамгата на ранчото „Бар Уест“, за да сложат тази на „Съркъл Джей“. А можеха и да изчакат няколко дни, преди да решат да го направят. Спър си мислеше, че ако той трябваше да организира кражба на добитък, дамгосването щеше да бъде първото нещо, което щеше да направи, след като събереше животните. Щеше да изчака само толкова, колкото бе нужно да се нагорещи желязото.

През по-голямата част от пътя препускаха в галоп и пристигнаха на границата на „Съркъл Джей“ в ранния следобед. Навлязоха без колебание в земите на ранчото. Щеше да им отнеме още два часа езда, докато намерят стадото.

Спър насилваше конете да тичат още по-бързо. По това време на годината в седем часа щеше да е мръкнало. Ако луната изгрееше, можеха веднага да подкарат стадото обратно, но той не знаеше колко време щеше да му отнеме да убеди пазачите да се оттеглят.

Оказа се, че трябваше да яздят повече от два часа. Беше минало шест и половина, когато Спър забеляза стадото, част от което не се виждаше поради хълмистата местност, но не можеше и да бъде изпуснато от очи.

Не се виждаха ездачи, нито дървени постройки, не се усещаше миризмата на дим. Спър и останалите навлязоха сред стадото.

— По дяволите, повечето добичета са от „Съркъл Джей“ — изръмжа Фънт. — А, ето едно от нашето ранчо — и още едно, и още. Смесили са ги с техните животни.

Спър се изправи на стремената и стъпи на седлото, за да може да вижда по-надалеч. Забеляза един самотен ездач, който преминаваше през една падина на не повече от триста ярда.

— Ще се върна след малко — извика той на останалите.

Измъкна карабината си, зареди я и даде един изстрел над главата на бягащия конник.

Непознатият се обърна, вдигна ръце, а конят му постепенно забави ход и най-накрая спря.

— Кой, по дяволите, си ти? — извика каубоят от „Съркъл Джей“ към насочилия карабината си срещу него Спър.