Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
Мрачен, Гарвана лежеше много тихо, без да помръдва, и се бореше с тялото и сетивата, които отказваха да се подчинят на волята и разума. Знаеше, че едва ли щеше да успее да заспи повторно. Снощи трябваше да мине дълго време, докато най-сетне сънят го победи. Първо бе решил да изчака час-два, докато Жана приключи със скицирането и излезе от своята каюта на носа, за да може, в относителната безопасност на главната каюта, да я помоли за извинение. Накрая обаче не издържа. Отиде до нейната каюта и почука на тънката шперплатова врата. След дълъг момент на колебание, който му се стори цяла вечност, тя му отговори. Гласът й бе унил, безизразен. Тогава той си даде сметка каква огромна жизненост обикновено имаше в гласа й и тази мисъл го прониза като нож.
Сега, когато отново си спомни за унилия, отчаян глас на Жана, бе обзет от тягостното чувство, че е пропуснал нещо, че е сгрешил, което не допринасяше с нищо за успокоението на плътта. Не му донесе спокойствие и тихото хлипане на пресекулки, което идеше от нейната каюта, подсказващо, че тя се мъчи да спре плача. Най-после — стори му се, че мина ужасно много време — тихото хълцане заглъхна постепенно и се сля с едва доловимия шепот на вятъра. Той въздъхна с облекчение и започна да брои овце — един почти непосилен опит отново да се скрие в съня.
Разнесе се плах звук от отварянето на вратата на каютата на Жана и Гарвана усети как всеки нерв на огромното му тяло се обтегне като струна. Чу, че тя изкачва двете стъпала, водещи към главната каюта, после тя се блъсна в нещо от далечната страна на пътечката, която отделяше неговото легло от печката. Ноздрите му потръпнаха, улавяйки нежния, ефирен аромат да го облива като лунна светлина, докато тя мина тихичко покрай леглото му към вратата, водеща на кърмата.
Ръцете му се свиха в юмруци, за да ги спре да се не протегнат сами към нея. Наострил слух, Гарвана се вслушаше в почти безшумните забързани стъпки. Вратата на каютата се отвори, за да пропусне свежия полъх на студен среднощен въздух. Жана се задържа за малко на прага, окъпана от сребристите потоци ярка лунна светлина, и се промъкна през вратата. Гарвана стисна здраво очи, но това не му помогна. И през затворените клепачи виждаше нейните твърди гърди, сякаш очертани от лунната светлина, под една от старите му тениски. Мислеше си дали е обута с тъмните дантелени бикини или само нощта прикрива нежната й плът.
Стори му се, че мина невъобразимо дълго време, преди Жана отново тихо да отвори и затвори вратата на кърмата и да тръгне по тясната пътечка покрай леглото му към своята каюта. Чуваше тихия шум от стъпките й, които приближаваха към него, вдишваше опияняващия аромат на смес от женска топлина и студена, окъпана от дъжд, нощ. Почти се зарадва, че не протегна ръце, за да я сграбчи, когато видя отблясъка на сълзи по бузите й.
— Жана — прошепна Гарвана и я улови за китката, подчинявайки се на така дълго сдържаното желание. — Кажи ми какво има, какво не е наред? Не, моля те недей! Не се дърпай, няма да ти причиня болка. Само искам да те утеша, да те успокоя.
И това бе самата истина. В този момент искаше да я успокои, да я утеши. Искаше го толкова много, колкото и я желаеше.
Усетила силната ръка на Гарвана около китката си, Жана трепна.
— Моля те! — промълви той с безмерна нежност. — Говори, кажи ми нещо!
— Исках само да подишам малко свеж въздух — отвърна Жана, опитвайки се да превъзмогне задъханото си дишане. Чувстваше се абсолютна глупачка. От години не беше плакала, а откакто срещна Гарвана, лееше сълзи за щяло и нещяло, човек би казал по-редовно и от облаците.
— Ти плачеш.
— Приеми го… — Гласът й секна. Пое дълбоко въздух и довърши фразата на един дъх: — Приеми го като на нещо случайно — например като слънце на тези острови.
Ръката на Гарвана стисна китката й почти болезнено, след това пръстите му започнаха да милват вътрешната й страна. Жана дишаше на пресекулки, имаше усещането, че не й достига въздух, но това нямаше нищо общо със сълзите.
— Съжалявам! — каза Гарвана с толкова плътен глас, че човек можеше дори да го докосне. — Не исках да те нараня с онова, което казах — за виенето и хапването… Мислех си, че ти…
— Няма нищо — прекъсна го притеснено Жана. Думите й бяха бързи, като скорострелен откос, подобно на студен дъжд, носен от бурен вятър. — Аз наистина виех, стенех. Не е нужно… да се извиняваш, че си казал истината.
— По дяволите, нямах това предвид! — изръмжа Гарвана.
— Разбирам те. Наистина те разбирам. — Жана чувстваше как самообладанието отново я напуска и искаше да се скрие някъде, преди да се унижи пак.